Като се има предвид това, едва ли е изненадващо, че тамплиерите също били обвинени в практикуване на вещерство, когато настъпил техният съден ден, и това обвинение преследвало ордена през цялата му двестагодишна история. През 1307 година, когато Филип IV наченал гоненията срещу тамплиерите, магьосничеството и черната магия застанали на челно място сред повдиганите срещу тях обвинения.
И въпреки това, дори свободни от подобни твърдения, тамплиерите винаги били възприемани като подозрителни. В Светите земи те предизвиквали както завист, така и разбиране, заради готовността им да преговарят и да търсят близки отношения с мюсюлманския свят. Тези нагласи, съвместени с потайност и присъщата им дарба да придобиват богатство, ги въвличали в пререкания и те често бивали обвинявани във „формиране на кралство в кралството“.
До 1152 година концепцията първообраз за „Бедните рицари“ в братството, основано, за да подпомага пилигримите и да закриля пътниците на Йерусалим, бързо се трансформирала и те се превърнали в забележителен военен орден с бойна слава като на никой друг. Тамплиерите дали ясно да се разбере, че никога нямало да се предадат. Всъщност те били така строги към себе си, както и към враговете си. Хронистът Гийом от Тир разказва случай, при който тамплиери, които предали един замък, впоследствие били обесени по обвинение в страхливост.
И други секти и групировки процъфтявали в Близкия Изток и нито една не всявала страх така, както тази на асасините. Те били такива, каквито са описани и в този роман, макар че трябва да се допусне, че жертвите им като цяло не са били франки или дори кръстоносци, а ислямски лидери, които дръзвали да им се противопоставят или да им попречат. В своята „История“ Гийом от Тир разказва как тамплиери и асасини можели да бъдат смъртни врагове и да стигат до убийства заради ежбите си, ала и че ако обстоятелствата се променяли, те не се притеснявали да работят заедно.
Смъртта настигнала граф Реймон от Триполи така, както е описана и в романа. Истинските причини за покушението срещу него така и не били изяснени, а предположения и обвинения валели от всички страни. Убийството му наистина провокирало избухването на дивашко клане, по време на което според Гийом от Тир „всички онези, които се различавали по език или одежди от латинците“ били „изклани“. Хронистът вярва, че убийците на граф Реймон били „асасините“, но истинските жертви на убийството му станали жителите на Триполи.
Обсадата на Аскалон протекла, както е описана и тук. Великият магистър на тамплиерите повел онова смъртоносно, фатално нападение през временен отвор в стените. Трамле и останалите били отцепени и унищожени, а обесените им трупове само засилили непоколебимостта на Балдуин и на франкската армия. Аскалон се предал по силата на споразумение. За известно време Орденът на тамплиерите изпаднал в пълно безредие заради смъртта на великия магистър. Глупавата прибързаност на Трамле така и не намерила обяснение. Гийом от Тир твърди, че мотивът е била арогантността и алчността на тамплиерите. Аз предполагам друга причина.
Гражданската война в Англия (1135–1154 г.) била ожесточена и яростна, подклаждана от амбициите на великите лордове. Джефри дьо Мандевил бил основна фигура сред тях. Историците вече се опитват да балансират ужасните обвинения, които някогашните хронисти отправят по отношение на Мандевил. И въпреки това определени текстове като например „Англосаксонска хроника“ 85 85 Сборник с анали, написани на староанглийски език, най-ранните от които били създадени през късния IX век. — Бел.прев.
го описват като „нямащ страх нито от Бог, нито от човек“. Мандевил наистина започнал война в източните графства, окупирал е и е ограбвал манастири. Убит бил, както е описано и в романа, загинал отлъчен от църквата и в продължение на години ковчегът му висял злокобно между небето и земята в тамплиерското имение в Холбърн. В края на краищата обаче Светият престол проявил милост и позволил провеждането на църковно погребение. Приемането на трупа на Мандевил от страна на тамплиерите било изненадващо набожно дело и вероятно било част от политиката, по силата на която орденът, стремящ се да наложи в Англия, проявил смирение и пред двете страни в конфликта. До 1153 година тамплиерите наистина присъствали в Англия и били ръководени от магистър, известен с името Бозо. Седалището на ордена било в Холбърн и едва по-късно заменили това имение с друго и създали „Ню Темпъл“ 86 86 Станалата много известна след публикуването на романа и излъчването на филма „Шифърът на Леонардо“ Темпъл Чърч (Temple Church) в Лондон — стара кръгла църква, построена от тамплиерите и ползвана след преместването им от Холбърн. — Бел.прев.
.
Читать дальше