Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

— Да не би да намекваш…? — попита Хейстанг.

— Да, точно така. Парменио е знаел истината, но не е имал доказателствата, недвусмислените доказателства, ала какво от това? Нека вещиците извършват своите мерзости. Нека те, следвайки бляновете си за отмъщение, предизвикат такива обстоятелства, за които други тайно са се молели. Какъв беше онзи израз, Парменио? Че Господ държи злите хора близо до дясната си ръка, за да може да ги ползва за своите неведоми цели? С една дума, точно това се случи. Берингтън и сборището му прочистиха пътя за вас и сега, когато това вече е свършено, те също могат да бъдат убити.

— Имаш ли доказателство за това? — заекна Парменио.

— Доказателство ли, приятелю мой? Изражението на лицето ти е достатъчно доказателство! Върви — Дьо Пайен отмести меча, — отнеси вестите на господарите си, кажи им колко успешно е било делото ти. Как си използвал един тамплиер да издири чародеите, но не и преди те да извършат онова, за което твоите повелители са се молили. Питам се колко от останалите са подозирали истината — Трамле, Монбар, Хенри Фицемпрес? Четирима души със сигурност я знаят — ти, аз, Хейстанг и господарят ти в Рим.

— Отначало не знаех…

— О, не, разбира се, че не си знаел, ала имало ли е значение дали е бил Берингтън, или Уокън? Оставили сте тези хора да вършат злодеянията си. Приятелю, по пътя на логиката и с минаването на времето ти си достигнал до моите заключения малко по-рано от мен. Ти винаги си подозирал Майеле. Имаше ли свои шпиони из Палестина и в други земи, които да търсят истината за Берингтън и Изабела? Ами за Уокън? За онова, което в действителност се случи в Йерусалим? Те ли ти носеха вести из тъмните кътчета на лондонските гостилници? И после си известявал тях, твоите господари извън страната, за Стивън и за близката кончина на цялото му домочадие. Разправял си им, че Хенри Фицемпрес ще получи своето и ще бъде благодарен за подкрепата на Светата Майка Църквата. Донесъл си им, че ще се възползваш от онзи тамплиер, който най-сетне бил спечелил доверието ти, да отмъсти на сборището от магьосниците душегубци. Дошъл си в Англия, но не за да откриеш Уокън, и всички отвратителни убийства все пак се случиха. Вероятно си заподозрял каква е истината след пребиваването ни в „Сейнт Едмъндс“ — било е въпрос единствено на време и логика. Е, добре! Да оставим това — Дьо Пайен прибра меча си в ножницата. — Време е да си вървиш. Утре, малко след зазоряване, господарите ти ще те чакат.

Коронерът Хейстанг чакаше в „Гробницата на Авраам“ — просторна гостилница, разположена на стария римски път, който прекосяваше пустите земи в посока към Линкълн. Той държеше затворниците си оковани из околните постройки и пируваше със свитата си, награждавайки мъжете с част от плячката, отнесена от имението Бруър. Загадъчният генуезец Парменио продължи по пътя си, като напусна хана рано, потъвайки в мъглата, изчезвайки като крадец в нощта. Хейстанг се забавляваше да слуша страховитите разкази за местността, въпреки че гостилничарят стисваше здраво устни, дори само при споменаването на имението Бруър. Коронерът чакаше. Осъзнаваше, че неразгадаемият тамплиер, мъжът с всевиждащия поглед, както го наричаше сега на себе си, стоеше и пазеше, докато в онази опустяла къща дойде смъртта. Войниците на Хейстанг се редуваха да лагеруват на входа на долчинката, наблюдавайки какво се случваше там. В късната утрин на шестия ден, двама от тях препуснаха в галоп и се върнаха в хана, за да донесат вестта, че имението било обхванато от пламъци и горяло като клада. Когато Хейстанг стигна входа на долината, той зърна пламъците, които ревяха като огньовете адови и се издигнаха нагоре като огромни потрепващи езици, придружавани от кълбящ се черен и сив дим. Малко по-късно Едмънд дьо Пайен, облечен в плетената си ризница, нахлупил шлема си и заметнал големия бял тамплиерски плащ, украсен с кръст, препусна леко по пътеката, виеща се извън имението — мрачна фигура на фона на опустошителните пламъци. Очевидно се бе подготвил за дълъг път — товарното конче се мъкнеше след него, отрупано с кошове и вързопи. Тамплиерът спря и извърна поглед нагоре към сивеещите облаци.

— Все още не е пукнала истинската пролет — измърмори той. — Ала лятото ще бъде радостно приветствано, щом настъпи.

— Какво се случи? — попита го Хейстанг.

— Свърши се, те са мъртви. Огънят ще погълне останалото. — Дьо Пайен се отпусна върху коня си и погледна усмихнато Хейстанг. Протегна ръката си, облечена в рицарска ръкавица, и Джон я пое. — Сбогом, стари приятелю — Дьо Пайен стисна десницата му.