Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

Дьо Пайен усети как устната му се поду, а кръвта напълни устата му. Гневът му се надигна. Не обърна внимание на предупреждението на Хейстанг и изкрясканите съвети на Парменио. Светът се сви до подигравателната усмивка на Майеле, кръвта, която чувстваше по езика си, ръцете му, отчаяни да хванат меча. Скочи на крака и удари Майеле по бузата.

— A l’outrance — до смърт!

Хейстанг и Парменио извикаха да внимава. Хората на разследващия вдигнаха арбалетите, някои извадиха мечовете и камите си. Майеле, който вече бе прекосил стаята и бе взел бойния си колан, извади меча от ножницата и захвърли наметалото си на пода. Берингтън и Изабела също се бяха изправили. Хейстанг им извика да сядат по местата си. Те се подчиниха, а Изабела скритом се усмихна на себе си.

— Хайде — Дьо Пайен извади своя меч. — Да го решим с битка, да приключим с двубой. Ако аз загубя, ще оставите Хейстанг и Парменио да си тръгнат.

— Съгласен! — отвърна Берингтън и допълни иронично: — Малки Едмънд, ти изживя дните си под слънцето.

Дьо Пайен развърза плаща си и го остави да се свлече долу. Майеле, бърз в краката, се приближи, двете му ръце стискаха дръжката на меча, докато мъжът се извръщаше леко настрана. Ненадминат майстор на меча, воин, уверен във вещината и силата си, той повдигна острието в присмехулен поздрав, сетне се приближи, а мечът му се въртеше като млатилото на земеделец в зли, проблясващи дъги, които Дьо Пайен отблъскваше непохватно. Едмънд отстъпи и едва-що не се спъна в собствения си боен колан, което накара Изабела да се изсмее остро. Майеле се ухили. Дьо Пайен остави гневът си да се разгори. Чу собствения си предизвикателен вик, докато отстъпваше, обръщайки се леко, а мечът му се въртеше, докато краката му пружинираха. Усети как дланите му хванаха широката дръжка здраво, сигурно, удобно. Съсредоточи се изцяло върху желанието да смаже съпротивата на противника си. Острието му проряза въздуха, въртеше се и се обръщаше, търсейки слабо място, където или върхът на оръжието, или ръбът му можеха да пронижат или разсекат плътта. Едмънд настъпи напред, а потта се лееше по лицето му. Пламъците на свещите и на стенните факли потръпваха от гнева му. Лицето на Майеле бе изопнато, гърдите му се надигаха тежко, а ударите на меча му вече не бяха така бързи и яростни. Дьо Пайен го притискаше — притискаше мъжа, който го бе осмивал и напътствал, който го бе предал и се беше опитал да го убие. Яростта му се засили. Чу как нечий глас изкрещя: „Deus Vult! Deus Vult!“ Нещо топло опръска лицето му и той вече не можеше да се движи напред, не можеше да направи нищо друго, освен да промушва и съсича. Усети силно дръпване, нечии ръце го теглеха назад. Спря, свали меча, чийто връх натежа към пода, и загледа с празен поглед наемниците на Хейстанг, които уплашено се взираха в него. Задъхан, сгорещен и прогизнал от пот, той осъзна, че Майеле се свлича бавно надолу по стената. Кървящите рани на дясното рамо на врага му и отстрани на шията му оцветиха в алено бялата мазилка. Кръв забълбука на устните на Майеле. Той се свлече на пода, а клепачите на очите му потрепнаха. Изабела пищеше, Берингтън се бе опитал да побегне, ала бе заловен и сега го държаха здраво. Задъхан, Майеле вдигна глава и погледна Дьо Пайен.

— Не знаех — гласът му се превърна в грачене, — братко, не знаех. Прости ми, а?

— Не — Едмънд пристъпи напред и натисна върха на меча дълбоко в гърлото му. — Не — повтори той и загледа как животът угасва в очите на врага му. — Но Господ може и да ти прости, затова върви при него.

Рицарят дръпна меча си и видя как Майеле умря. Хейстанг го потупа по рамото.

— Берсерки 80 80 Викингски воини, които намятали върху телата си кожи от мечки или вълци и преди и по време на битка изпадали в нечовешка ярост. — Бел.прев. — прошепна коронерът, — древни воини — обясни той, — които се опиянявали от яростта на битката. Чувал съм за тях, но днес за първи път видях такъв.

Дьо Пайен кимна и посочи с меча си Изабела и Берингтън.

— Бог чака и тях.

— Както чака и всички нас — отвърна Парменио.

— Ами ти? — измърмори Дьо Пайен. — Ти, генуезецо?

— Едмънд, Едмънд — намеси се Хейстанг, — най-добре ела да видиш нещо.

Джон заповяда пленниците да бъдат държани здраво и, придружен от Парменио, поведе все още потния и задъхан тамплиер извън дневната. Навън, в двора, шестимата наемници на Берингтън стояха обезоръжени и оковани заедно. Наблизо бяха и неколцината слуги, които злосторникът също бе наел. Дьо Пайен бе уверен, че те всички бяха участници в сборището на Берингтън — мъже и жени, които му бяха служили по време на славните дни на Мандевил. Хейстанг прекоси двора и го отведе в подобна на плевник каменна постройка. Запалените факли осветяваха дълга, мрачна стая. Хейстанг ги заведе на мястото, където една от каменните плочи в пода бе вдигната и подпряна на стената. Един от хората му стоеше на пост наблизо и държеше горяща факла. По повеля на Хейстанг мъжът ги накара да го последват надолу по тесни стръмни стъпала в леденостудена, задушна тъмница. Войникът избъбри някаква молитва и вдигна факлата. Пет трупа — на мъж, жена, двамина младежи и една девойка — висяха, обесени за вратовете от куки, забити в гредите на тавана, а лицата им бяха разкривени от предсмъртната агония. Ужасяваща гледка — ръцете и краката им се поклащаха, телата се въртяха едва-едва, докато въжетата скърцаха и се увиваха. Дьо Пайен стисна нос заради отвратителната смрад. Докосна бузата на един от труповете — беше твърда, студена като лед.