Пол Дохърти - Маската на Ра

През цялото време Хатусу гледаше право пред себе си с непреклонно изражение на лицето. Черни като въглен негри от личната й царска гвардия се грижеха да държат тълпите на разстояние. Грамадни щраусови пера разнасяха благоуханията на скъпи парфюми около божествената й личност. Хатусу седеше неподвижно; обутите й в златни сандали крака почиваха върху шлемообразната корона на царя на Митани.

Шествието бе продължило да лъкатуши по украсените улици на Тива. Амеротке вървеше пред Хатусу; след нея се движеше повереният му ескадрон колесници; следваха конски впрягове, украсени с перата на победата, които теглеха коли, натоварени с плячка. А подир тях стъпваха тежко колоните на мръсни и покрити с прах военнопленници.

Огромните бронзови врати на храма бяха отворени. Жриците с дрънкащи систри се спуснаха надолу, за да поздравят новия фараон. Цялото пространство около паланкина бе поръсено с тамян, светена вода и гирлянди от красиви цветя. Хатусу политна като птица нагоре по стълбата, прекади тамян пред Амон Ра и направи още едно жертвоприношение на пленници.

Амеротке с голямо удоволствие се бе измъкнал от официалния ритуал. Норфрет, синовете му, Асурал, Пренхое и Шуфой го чакаха в малкия параклис до Залата на двете истини. Какво възторжено завръщане у дома! Заредиха се нощи на чествания, забавления и пиршества. Стомахът на Амеротке се справяше трудно с количествата, които се налагаше да смели, особено след оскъдните лагерни дажби. Норфрет беше удивителна: прекрасното й златисто тяло го изтощаваше нощ след нощ, без да спре да се извива под него. Амеротке преживя всичко като сън. Тялото му още го болеше от тежестта и несгодите на цялата кампания. В мислите му още нахлуваха спомените за онова жестоко нападение на митанийците, за касапницата на боя, за залата на обесените под пирамидата и за отсечената глава на жреца от параклиса, която намери при входа на излизане.

Съдията се извърна настрани. Смяташе, че е виновен за смъртта на Менелото, след като сам се бе спасил. Но можеше ли да стори нещо тогава?

Шуфой му бе разказал какво се бе случило по време на отсъствието му. Амеротке го изслуша с половин ухо. Защото наистина не го интересуваше. Беше си у дома. Ужасите бяха останали зад гърба му. Цяла Тива говореше за възкачването на Хатусу на трона. Момчето фараон, което не бе коронясано съгласно ритуала, остана да се забавлява в царската забавачница, след като му дадоха ниската за случая титла на принц. Съдията съумя да се предпази от интригите. Мислите му се връщаха непрестанно към надписа в онази ужасна зала под пирамидата. Вече знаеше какво бе разбрал Тутмос и защо Аменхотеп бе загърбил вярата си. Ако всичко бе вярно, нямаше никакви богове. Жреците на Египет бяха повели своя народ по тесните пътечки встрани от пътя на истината. Амеротке възприе сравнително спокойно шока, дошъл с разчетеното послание. Нима не бе гледал винаги като еретик и циник на засукания храмов ритуал в Тива? И всякога се бе отнасял подозрително към култа и обожествяването на крокодили и котки. Докато преклонението му към Маат бе напълно различно. Истината оставаше, след като някой отхвърли статуята и храмовия ритуал: на тази истина трябваше да се служи, следвайки я неотклонно.

Амеротке се запита дали не трябва да се върне на онова място, но си спомни за срутилата се маса от зидария и скали. После затвори очи. Залата беше подходящо място за покой на амеметите. Нека духовете им я пазят. Трябваше да отдаде почит на Менелото с едно жертвоприношение. Но за кого? За каменните богове на Египет ли?

Той долови някакъв шум в коридора отвън и отметна чаршафите. Загърна се с халат и обу сандалите си; после изми ръцете и лицето си с ароматизирана вода и слезе по стълбите. Прислужниците не бяха станали. Слънцето току-що се бе показало и той долови далечните тонове на тръбите вестителки на изгрева. Излезе в градината, където все още повяваше лек вятър. Недалеч Шуфой се бе разположил под едно смокиново дърво. Амеротке измъкна краката си от сандалите и пристъпи тихо напред. Джуджето го чу и се обърна бързо, опитвайки се да прикрие с ръка скъпоценните предмети, положени на одеялото. Амеротке приклекна до него.

— Откъде взе това, Шуфой?

— Купих ги — дойде бързо отговорът му. — Човек трябва да се пазари от изгрев до залез, за да си изкара коричка хляб.

— Наистина трябва — отбеляза сухо Амеротке.

Шуфой се примъкна по-близо, оглеждайки с бърз и ясен поглед господаря си.