Пол Дохърти - Маската на Ра

— Също като в зала от Дуат — отбеляза Менелото.

Той продължи пътя си, а после изруга. Амеротке го настигна веднага и спря до него. Двамата протегнаха факлите си напред и нагоре, за да привикнат очите им към движещите се сенки. След малко Амеротке буквално остана с отворена уста. На светлината на припламващите факли изпъкнаха очертанията на дълга сводеста зала. По двете й страни в дълбочина бяха изправени дебели дървени подпори. Менелото доближи до една от тях. Амеротке вдигна високо факлата си и съзря пукнатини по тавана.

— Сигурно е започнало да се рони — рече той. — И са сложили гредите, за да укрепят свода.

— В името на бога на светлината! — възкликна силно Менелото.

Той бе направил няколко крачки напред. Амеротке го последва. В началото му се стори, че вижда безброй парцали, провиснали от тавана, но постепенно различи кожени ремъци с клуп в края. На повечето от тях висяха полуразпаднали се скелети: някъде само череп, а на друго място гръден кош и част от гръбначен стълб. Тук-там на някои от ремъците не висеше нищо, защото костите бяха паднали на земята, превърнали се отдавна в купчинка прах. Те закрачиха напред покрай зловещите останки, които мъртвият фараон бе оставил за спомен. Сякаш нямаше край тази зала, изпълнена с кожените ремъци и зловещите товари, окачени на тях. Докато вървяха, от тавана се посипваха песъчинки и раздробен чакъл.

— Просто няма как да не е дело на Хеопс — размишляваше на глас Амеротке. — Изградил е потаен лабиринт под пирамидата си. Заповядал е да копаят на много голяма дълбочина, а после инженерите му са наредили подпорите. И накрая, за да бъде сигурен, че никой няма да узнае за стореното, е избесил робите, превръщайки ги в пазачи на тайните си.

Думите му отекнаха в тъмнината. Амеротке чувстваше, че сдържа страха си с последни сили. Усещаше, че мъртвите го обграждат плътно отвсякъде.

Армията на обесените. Дали те сега не бяха станали демони, охраняващи потайното място? И какво е искал да скрие толкова настойчиво Хеопс? Какво е било специалното нещо, което е трябвало да бъде заровено вдън земята, а след това запечатано с масово убийство?

Те не спираха. От двете им страни продължаваха дървените стълбове подпори, а от тавана все така висяха ужасните кожени ремъци. Под краката им се разпадаха кости и ходилата им подритваха човешка плът, превърнала се в пепел. Най-сетне стигнаха до отсрещната стена. Амеротке се взря в едро издълбаните върху нея йероглифи. Той вдигна факлата си. Писмената бяха от стария период, но той ги бе учил в Дома на живота. Успя да разчете няколко фрази: „Хеопс, обичан от бога на светлината, фараон, цар и маг, остави зад тази стена тайните на времето, записани тогава, когато бог и човек живееха в мир и разбирателство.“

Амеротке изрече на глас прочетеното, за да го разбере и Менелото.

— В самото начало на времето — продължи да превежда Амеротке, — познато като Зеп Тели, когато творецът на светлината проводи пратениците си от небесата.

Амеротке спря. Из залата се разнесе някакъв звук, подобен на издрънчаването от изпуснато оръжие, който изкънтя в това място на смъртта като режещ призив на тръба.

— Остани тук — пошепна Менелото. — Опитай се да разбереш повече.

Амеротке зачете бързо, пропускайки онези йероглифи, които не можеше да разчете или изтълкува.

Сега той разбра какво бе причинило промяната в Тутмос. Зад тази стена се намираше архивът с ръкописите, в които не се говореше за богове, а само за един бог — създание от светлина и всемогъщ творец на всичко. Някога Бог е вървял редом с човека и е пратил свои посланици от звездите, много далеч отвъд хоризонта. Тогава е било време на изобилие и всичко живо се е намирало в пълна хармония, но то е продължило до мига, когато човекът се е надигнал за неподчинение и е избил пратениците от звездите, които сега нарича Озирис и Хор. Амеротке пристъпи по-близо, за да разбере дали би могъл да намери скритата врата. Той бутна нещо с крака си, наведе се и го вдигна. Беше нащърбено и потъмняло парче метал, но по-твърдо от всичко, което бе докосвал. Не беше бронз, макар че бе изработен от човешка ръка. Удари го в скалата. Нищо не се промени по метала, но на камъка се появи драскотина. Внезапното силно движение предизвика падането на облак прах от тавана.

Менелото се върна с бърза крачка.

— Проследили са ни — пошепна той.

— Кой? — веднага реагира Амеротке.

Менелото го стисна за ръката и каза тихо:

— Само боговете на светлината знаят. Трябва да побързаме!