Пол Дохърти: Възходът на Атон

— Маху, представям си как се чувстваш, но отровата действа много бързо. Меритаатон вече си замина.

Поисках да изведат другото момиче и коленичих пред Нефертити, стиснал чашата в една ръка. Вярно е, ще ви кажат, тя бе вече остаряла, лицето й бе доста сбръчкано, видимо бе напълняла и главата й бе обръсната, за да прилича повече на мъж. Не мога да си спомня нищо подобно. Седях лице в лице с Красавицата, коленичила в уханна плодова градина; лицето й бе тревожило непрестанно сънищата ми и не ми дава покой и до днес. Тя бе успяла да смири вече душата си: сините й очи гледаха спокойно, макар и с бледочервени кръгове от изплаканите сълзи.

— Маху — чух я да изрича, шепнейки името ми. — Знам защо си тук. Спомняш ли си, че гадателката ми го бе казала? Че ще погина от ръцете на приятел.

Не можех да помръдна. Стиснах още по-здраво чашата и се опитах да се приближа до нея, но не се получи: стоях като прикован, гледах я право в очите и чувствах само страховитата болка в сърцето си. Огънят в мангала гореше ярко, но на мен ми беше много студено, сякаш мъртвешки хлад бе обхванал тялото ми.

— Маху — усмихна се тя, — поне умирам в присъствието на приятел.

— Ехнатон? — отговорих с въпрос. — Господарке моя, къде е Ехнатон?

— Не знам — стана по-ясно видима усмивката й. — Дори да знаех, нямаше да кажа нито на теб — помръкна погледът й, — нито на другите хиени.

Преди да успея да я спра, тя измъкна чашата от ръката ми, вдигна я към мен с жеста на наздравицата и изпи на един дъх всичко, сипано от нечия ръка. Гледах как няколко пурпурни капки се стичат по брадичката й надолу към тази толкова прекрасна шия. Тя въздъхна дълбоко и пусна чашата встрани.

— Сенебти. Сбогом — замълча за миг, свела глава, а когато я вдигна, очите й бяха пълни със сълзи. Започна да трепери. — Маху, моля те, не ме оставяй да умра сама.

Стиснах протегнатата й ръка и я притеглих съвсем близо до себе си. Треперенето й се усили; цялото й тяло се разтърсваше, когато ръцете ми я обгърнаха здраво; после притиснах главата й към рамото си.

— Защо? — пошепнах. — Защо моето име…

Тя вдигна глава.

— Не съм правила никакви списъци — изрече с мъка. — Дори да бях го сторила, твоето име никога нямаше да бъде в тях — понечи да се измъкне от ръцете ми, но аз я притиснах още по-силно, без да мога да произнеса и дума повече.

Тя въздъхна още веднъж-дваж, изкашля се, сякаш искаше да очисти гърлото си, след което тялото й се отпусна отведнъж. Освободих я внимателно от прегръдката си. Бях доволен, че очите й са затворени; бялото й лице, станало вече владение на смъртта, изглеждаше по-младолико. Положих я грижливо върху възглавниците, изправих се и изритах чашата към стената. После отворих вратата. Ай и чедата на Кап, наредени в полукръг, ме гледаха напрегнато в лицето.

— Отиде си — обявих. Затворих вратата след себе си с ритник и добавих: — Всичко свърши!

Знаем достатъчно много за Маху благодарение на незаетата му гробница в Тел ел Амарна (Града на Атон), оформена надълбоко в местния скален масив като предпазна мярка срещу осквернителите и грабителите на гробове. Живописните изображения в нея са изпълнени набързо, но са сериозно свидетелство за голямото дело на Маху — осуетяването на много опасен заговор срещу Ехнатон. Археолозите намират не само дома му, но и работното му място и дори установяват наличието на неголям оръжеен арсенал, който Маху е държал в непосредствена близост. Личността, разкошът и залезът на Аменофис III, както и голямата му любов към царица Тийи са документирани добре и са описани точно от историчката Джоана Флечър във великолепната й книга „Слънчевият цар на Египет: Аменофис III“. Рязкото издигане и успехите на прослойката от Ахмин са анализирали в ясна картина редица историци, включително Боб Брайъс и Николас Рийвс, както и аз в книгата ми „Тутанкамон“, Лондон, 2002. А голямото влияние на царица Тийи в Египет, преди всичко върху външните работи на страната, е видно от познатото днес като „Писания от Амарна“.

Самоубийството на големия приятел на фараона (Амон) Хотеп, внезапното изчезване на принц Тутмос (Маху твърди, че причината е отравяне, а не някакво ненадейно заболяване), както и също толкова рязкото издигане на по-малкия му брат Ехнатон до върха не се оспорват като исторически факти. Указите на Ехнатон за построяването на съвсем нов град, изоставянето на Тива и настойчивото подчертаване на факта, че се е случило нещо неочаквано и страховито, са все още запазени и валидността им може да се потвърди от наличния материал във всички общоприети учебници и помагала, които са свързани с неговото царуване. Същите източници описват точно полагането на основите на новия град на Големия еретик, а също така случилото се там, като се набляга постоянно върху личностите на Ехнатон и Нефертити, както и върху култа към Атон. В книгата „Нефертити“ на Ивлин Уелс се споменава и за по-мрачни дела, включително за намирането на останки от човешко тяло, погребано в стените на къща в същия град!