Пол Дохърти - Възходът на Атон

— О, Божествена, светлината на твоя лик ми дава сила и е наслада за сърцето ми. Радвам се на благоразположението ти и моля за покровителството ти — отговорих според ритуала.

— Тогава слушай, Маху, сине на Сеострис. Възванията следва да бъдат само от мое име, защото аз съм фараонът и господар на Двете земи: Сменхкаре-Анхеперуре — Нефертити втренчи в мен студен поглед, очаквайки да чуе отговора ми.

— А Божествения? — попитах.

— Многообичания фараон Ехнатон-Уаенре го няма.

— Мъртъв ли е?

— Жив е — бе отговорът й. — Върна се при своя Отец. Сега той и неговият Отец са едно цяло.

В главата ми зажужаха куп въпроси. Отворих уста, но чух тихото изкашляне на Ай и зърнах погледа на Нефертити — властен и непреклонен. Замълчах. Тогава Нефертити изреди укази, но вече от своето ново име и титли. След това ми разреши да се оттегля. Въпросите си изсипах върху Ай. Попитах го за истината и поисках да видя трупа на мъртвия:

— Какви приготовления са направени за погребението? В коя гробница ще бъде погребан?

Ай сви рамене и не ми отговори по същество.

— Местата за погребения в скалите на изток — заяви той — са пълни с ковчези и саркофази. Виновна е чумата.

Останах безмълвен. Светлината сякаш заля и проясни цялата картина на това, което бе казала Нефертити. Върна се вълната на спомените: Забуления, седнал в своя павилион или на разходка из градините, увлечен в разговор с мен, или унесен във виденията си за сегашното и бъдещето… Нима него вече го нямаше? Усетих, че Ай ме наблюдава внимателно.

— Знам защо съм тук — рекох и отпъдих досадна муха.

— И защо си тук, Маху?

— За да ме използваш.

— Какво искаш да кажеш? — присви очи той.

— Дали мислиш, драги ми Ай — отвърнах с непочтителен тон, — че всичко ще свърши по този начин? Ехнатон умря. Да живее Сменхкаре, която впрочем не е Сменхкаре, а дъщеря ти Нефертити. Наистина ли вярваш, че хората ще го приемат? Че оня Велик фараон си е тръгнал, но никой не знае накъде?

— Добре, но никой не пита — положи пръсти на устните си той. — Слушай, казвам ти самата истина: преди три седмици Божествения, Ехнатон, просто изчезна.

— Да разбирам ли от думите ти, че е бил убит… или отвлечен?

Нещо в изражението на лицето на Ай ме накара да съжаля за въпроса си. Съвсем бегла промяна в погледа, която обаче говореше за неподправена мъка и болка.

— Той наистина изчезна, Маху. Остана в покоите си, но на сутринта, когато прислугата влязла в спалнята му — разтвори ръце Ай, — не намерила никого. Започнахме незабавно претърсване на двореца, околността и целия град.

Думите му сякаш дръпнаха струна в паметта ми, която звънна на мига. Преди по-малко от месец Джарка ми бе докладвал, че наемниците на Манетхо претърсват града и че се изпращат ескадрони от колесници в Червените земи. Тогава реших, че това са били рутинни мерки за сигурността на Ай и Нефертити, които винаги настояваха за допълнителни мерки.

— Но къде? Как? И защо?

— Не знам, Маху. Постепенно Ехнатон се превърна в истински отшелник: все по-често настояваше да остава сам. От време на време вземаше колесница и коне от царската конюшня и отиваше до гробницата си или излизаше в Червените земи. Обличаше се като обикновен царедворец или служител от редовия персонал, като скриваше лицето и главата си с качулка. Понякога дори покриваше лицето си с воал, както правеше в момчешките и младежките си години.

Спомних си за пиянското бърборене на Ехнатон. С какъв копнеж говореше за доброто старо време, за уединението и чистотата на младостта си.

— Но хората ще поискат да видят тялото му! Особено Хоремхеб, Рамзес и другите…

— И ще чуят онова, което току-що ти казах. Ехнатон не вярваше в ритуала на Озирис. Ще им кажем истината: че тялото и душата на Ехнатон са се върнали при своя Отец. И че само духът му е останал при нас.

— Но какво ще стане, ако той се върне? Какво ще се случи, ако нашият велик фараон излезе някъде откъм Червените земи пречистен и непоколебим?

Ай поклати глава:

— Подобни неща вече са му чужди.

— Никога ли не е споменавал или поне намеквал, че ще стори нещо подобно?

— Постоянно беше навъсен и затворен в себе си — сви рамене Ай. — Дъщеря ми, аз, Мерире и Туту ще се закълнем с най-свещените клетви, че не знаем нищо. Претърсихме навсякъде.

— А какво според теб е станало в действителност?

— Да ти кажа ли, Маху? — придърпа съвсем близо до мен столчето си Ай. — Надви го умората и всичките му илюзии се изпариха. Отишъл е в Червените земи, за да умре там или за да остане наистина сам. Може и да е вече убит. Възможно е и да е умрял или пък да живее в някоя пещера, също като онези свети мъже, които не разговарят с никого освен с пустинните духове, вятъра и небето. Маху, решението му е било взето: той не може и няма да се върне никога.