Пол Дохърти - Възходът на Атон

— Няма да се върне, така ли? Ай, ти имаш ли пръст в тази работа?

— Не, Маху, но наистина имам нещо общо със спасяването на Египет. С връщането към старите порядки, казано най-точно. Това ме засяга и трябва да е основна грижа на всинца ни. Стига вече с мечтите и бляновете! Никакви видения и прозрения! Без нови градове и нови богове. В края на краищата може би още пролетта ще се върнем в Тива, където Хюйи и Майа подготвят вече възкръсването на Египет. Хоремхеб и Рамзес правят същото в Мемфис. Маху, задавам ти един-единствен въпрос: ти с нас ли си? Защото онези, които не са с нас, са против нас.

— Колко хора ще научат за това?

— Само чедата на Кап. Никой друг.

— С изключение на теб и на дъщеря ти, така ли?

— Маху, ти пак пропусна да отговориш на въпроса ми: с нас ли си, или си против нас? — подаде ми ръката си Ай, така че не ми остана нищо друго, освен да я стисна.

Прибрах се у дома и казах на Джарка да дойде с мен в градинския павилион, където шпионите и осведомителите на Ай щяха да бъдат доста затруднени, ако са решили да ни дебнат и послушват. Казах му за станалото.

— Мъртъв ли е? — попита Джарка също като мен.

— Възможно е. Може и да е бил убит или отведен в Червените земи, които сега обикаля.

— Ще кажа на хората ми да поразпитат. А възможно е вече всичко да е свършило. И мен ме посетиха хора от двореца — засмя се Джарка. — Получихме указания да заличим и да премахнем гробница, гроб или всяко друго нещо с надпис за господарката Хийа. Очаква се да приключим към края на месеца. Впрочем какво мислиш? — попита настойчиво той. — Възможно ли е Ехнатон да се е почувствал прекалено уморен и изтощен?

Притворих очи и се върнах към образа на младия човек, живял съвсем скромно и пестеливо преди толкова години. Тъкмо щях да отговоря, когато почти влетя един от служителите ми.

— Господарю, имаш посещение: мъж и малко момче.

Пентжу почти избута човечеца и влезе в стаята. До него пристъпи хлапе на не повече от пет години. Беше със среден ръст; причудливо издължената му глава с яйцеобразна форма бе гладко избръсната, бе останал само един кичур покрай лявото му ухо. Тъмните му очи искряха; устните му бяха пълни, но устата не бе голяма. Имаше стройна фигура и деликатно телосложение; беше облечено с бяла роба, дълга до глезените, и обуто със здрави сандали.

— Знаете ли кой е това? — попита Пентжу.

Казах на офицера да затвори вратата след себе си и да застане на пост. После вдигнах малкото човече от земята. То дори не мигна, а ме загледа внимателно. Целунах го по двете бузи и го оставих долу. Малката му ръчичка потъна веднага в моята длан.

— Синът на Хийа — каза Джарка, — принц Тутанкатон.

Коленичих на пода и се поклоних дълбоко. Джарка стори същото.

— Не бива да го правите — потупа ме малката ръчичка по главата. — Не, не бива да го правите — повтори то с детска гримаса и наклонена на една страна глава, като продължи да ме гледа. — Той ми каза — посочи детето към Пентжу. — Никой не бива да го прави, поне засега.

Сипах на Пентжу голяма чаша вино и попитах момчето дали иска да хапне или пийне нещо. Принцът поклати глава. После седна досущ като възрастен човек на столчето, което Джарка донесе, и ни загледа с цялата си детинска сериозност. Приличаше на Ехнатон, особено в очите и устните, но нежността му и позата, която бе заел неволно, напомняха много за Хийа.

— Защо го доведе, Пентжу?

Лекарят ми подаде малък резбован хипопотам, увит в доста дебел папирус.

— Всяка седмица — обясни Пентжу, — с изключение на времето на чумната епидемия, Ехнатон пращаше на сина си малък резбован подарък, например скарабей, някакъв амулет или пръстен, увит в къс от папирус — обърнах листа. На външната му страна се виждаха думите „Енк Хетер“, които означават: „Доволен съм.“ А от другата страна бе изписана с йероглифи думата „целувам“ — една стрела над глава, гледаща надолу към леко развълнувана водна повърхност. — Ехнатон поиска от мен да обещая — продължи Пентжу, — че ще следя дали пристига подобен подарък на втория ден от всяка седмица. От външната страна са думите „Доволен съм“, а от вътрешната — йероглифният надпис „целувам“. Ако не получа такъв подарък три поредни седмици, трябва да приема, че той вече не е сред нас, а неговият единствен син се намира в много голяма опасност. Тогава съм длъжен да отворя запечатания документ, който той ми даде. Изтекоха три седмици след последния подарък. Днес сутринта счупих печата. Указанията в документа бяха съвсем прости. Трябваше да доведа принца при теб и да ти го предам, за да се погрижиш по-нататък за него.