Пол Дохърти - Сянката на греха

Корбет приклекна. Допирът на тревата охлади изпотената кожа на китката му. Обърса я и погледна към яките трънливи клони на живия плет, но не забеляза нищо особено. С облечената си в ръкавица ръка внимателно опипа наоколо, зарови с пръсти.

— Какво търсиш? — попита Тресилиън.

Корбет се изправи. Тресилиън се беше облегнал на дъба, Чапълс стоеше от другата страна на вадата. Корбет потисна тревожното усещане за опасност. Не му харесваше Дяволския дъб. С двама непознати стоеше на мястото, където е било извършено жестоко убийство. Щеше му се да беше взел със себе си Ранулф.

— Защо — измърмори Корбет — такова място внушава усещането за уединеност? Дали е от въображението или заради мрачното настроение? Или пък наистина на това място все още витаят ужасите, на които е било свидетел?

Корбет докосна леко Тресилиън и прескочи вадата. Взе поводите на коня си и го поглади по муцуната.

— Какво търсиш? — отново попита Тресилиън.

— Не знам — отвърна му Корбет. — Любопитен съм. Защо младо момиче като Елизабет ще дойде на подобно усамотено място? Не би трябвало да идва тук, нали? Никое разумно момиче няма да се отдалечи толкова от дома си, за да се срещне с някого насред полето.

— Намекваш, че е убита другаде ли? — попита Чапълс.

— Убеден съм, че е убита другаде — отговори Корбет. — Когато онези две момчета са открили трупа й, те са били изплашени, нали? Побягнали са към града и са довели мастър Блайдскот и другите помощници на шерифа. Те са я видели да лежи там и са я издърпали колкото може по-внимателно.

— И? — попита сър Морис, заинтригуван от думите на потайния мургав писар.

— Мъжът, който е изнасилил Елизабет, не е бил толкова внимателен. Бил е груб. Нападнал я е, насилил я е, после е увил въжето около врата й. Даже мъж като Блайдскот, въпреки изпития ейл, е щял да забележи следи от нападението — замълча. — И аз очаквах да намеря кичурчета коса, парчета плат, дори следи от тялото, което е било завлечено под плета. Блайдскот също би го забелязал. Убиецът обаче, изглежда, е бил извънредно внимателен.

— Сериозно ли го казваш? — изсмя се Тресилиън.

Корбет обърна поглед към полето и сърцето му за миг спря. Не беше ли това силует на жена, който се носеше между дърветата от горичката по билото на хълма? Да, сигурен беше, че е женски силует.

— Сър Хю, говореше за убиеца…

— Не мисля, че е бил внимателен — отвърна Корбет, все още взрян в пролуката на оградата от жив плет. — Мисля, че е донесъл увития в платно труп на Елизабет и го е изтъркалял под плета — той хвана поводите и се метна на седлото. — Да наричаме един убиец внимателен? Не, не, господа, имаме си работа с кръвожаден вълк.

Спуснаха се на конете си по хълма. В края на полята и на оградите от жив плет пътят навлизаше в малка горичка. Спряха на мястото на засадата срещу сър Луис. Още личаха следите: беше очевидно, че младото дръвче, препречило пътя на съдията, е било отсечено с брадва. Тресилиън откри отнесената от водата стрела в по-отдалечената канавка. Следите от конски копита все още личаха върху чакъла на пътя, а Корбет можеше да види гъсталака, където сър Луис беше връхлетял върху нападателя си. Писарят изтегли меча си, за да разчисти трънаците и къпинака и тръгна по следите.

— Сигурен съм, тук се криеше — провикна се сър Луис.

Корбет тръгна в същата посока — към клонест ясен, под който храсталакът не беше така гъст. Нямаше трева, земята беше кална от дъжда, паднал предишния ден. Стигна до него и приклекна. Различи отпечатъците от ботушите на сър Луис, а после забеляза и следи от бос крак.

— Странно! — извика той. — Сър Луис, нападателят ти е бил с боси нозе!

— Какъвто и да е бил, със сигурност се оказа неуловим! — отвърна съдията.

Корбет погледна пред себе си: тясна, кална и хлъзгава пътека криволичеше между дърветата. Върна се при другите двама и огледа стрелата. Припомни си своите дни в Уелс като войник на краля. За да имат по-стабилна опора на земята, уелсците се биеха боси.

— Какво означава всичко това, Корбет? — попита Тресилиън.

— Де да знаех! — писарят наблюдаваше как мъглата започва да се стеле между дърветата. — Но аз ви отнех твърде много време с моето разследване.

— Какво е пък това?

Тресилиън отиде до ръба на вадата. Корбет го последва. Под едно клонесто дърво седеше жена, прикрила лицето си с качулка. Различи бледото й лице, кичурите коса, подаващи се от окъсаната качулка.

— Ей, ела тук! — нареди Корбет. Сграбчи по-здраво меча си.