Пол Дохърти - Сянката на греха

— Соръл, киселец, така ме нарече Фъръл. Като киселец съм.

— А защо скиториш из горите?

— Не скиторя, търся — гласът й стана рязък. — Търся гроба на Фъръл.

Корбет спря.

— Защо си толкова сигурна, че е мъртъв?

Потупа челото и гърдите си.

— Убедена съм. Искам да открия гроба му. Искам да се помоля над мъртвото му тяло. Ако открия гроба му, може да успея да открия и убиеца му. Беше добър човек. Аз бях скитница. Срещнах Фъръл преди двайсет години. Дадохме си обет под тисовото дърво в двора на гробищата. Бяхме мъж и жена, толкова близки и обвързани, колкото и всяка двойка, венчана в църква. Той беше веселяк. Свиреше на лютня и танцуваше хубаво. Беше най-добрият ловец и дървар. Можеше да пропълзи и до заек, тих като сянка. Гладни не сме си лягали никога и продавахме каквото ни оставаше.

— Бракониерството е опасен занаят…

— Ами! Някой и друг елен или заек никому не липсват. А и кой щеше да ни издаде? Селяните, на които продавахме? В чиито гърнета вреше прясно месце за децата им, те ли?

— И кога се промени всичко? — попита Корбет.

— Промени се в нощта, в която убиха вдовицата Уолмър.

— Коя беше тя?

— Живееше в къща в другия край на града. Странна жена беше: хубава като ангел, с пшениченоруса коса и сини като небето очи. Все носеше малко по-тесни дрехи от необходимото. Белосваше си лицето и ходеше цялата накичена с гердани, гривни и пръстени — по врата, ръцете и пръстите. Никой не знае откъде се взе. Джефри Уолмър беше много добър грънчар. Продаваше дори в Ипсуич. Замина нанякъде за една седмица и се върна с нея. Знаеш как става, нали? Венчаха се. Няма по-голям глупак от дъртия глупак, когато е влюбен. Както и да е. Джефри умря и Сесили Уолмър се превърна в стопанка на имота му и вдовица. Във вдовишките си дрехи беше още по-съблазнителна. Мъжете се трупаха около нея, като пчели около гърне с мед.

— Ти харесваше ли я?

— Разбирахме се. Сещаш се каква е била, нали, писарю? Такива истории сме ги чували и преди. Богат търговец отива в големия град. Спечелва много пари, влиза в кръчмата и среща някоя хубава мома, която продава прелестите си. Тя също бърза да се спаси от ужасите на улиците, да си осигури спокойствие на село и да има всичко, което е искала.

— От опит ли говориш?

— Проницателен си, писарю. Да, от опит. Но сега не говорим за мен. Вдовицата Уолмър вече притежаваше своя къща с двор, гълъбарници, свинарници, а из околните поля имаше тлъсти фазани и яребици. После една нощ бе убита. Фъръл отивал към къщата й. Понякога се отбиваше да изпие кана ейл. Промъквал се през градината, после видял вратата да се отваря и сър Роджър Чапълс да си тръгва. Това е, рекъл си Фъръл, един доволен мъж. Лордът се метнал на седлото си като човек, сит на ейл и на ласки. Вдовицата Уолмър стояла на вратата, облегната на прага, със скръстени на гърдите ръце и разпуснати по раменете коси. Фъръл решил да зареже ейла и да се измъкне тихомълком.

— Значи вдовицата е била жива, когато сър Роджър си е тръгнал?

— О, да. Не вярвам, че сър Роджър е убил онези жени. Беше развратник и пияница, но беше добър с мен и Фъръл. Знаеше, че бракониерстваме из земите му, но на Коледа винаги ни изпращаше пиле или гъска. Защо му е било на сър Роджър, при всичките слугини, които има, да излиза, да напада селските момичета? Това се питам.

— Посещавал е вдовицата Уолмър.

— Да, но тя е съвсем друго — засмя се Соръл. — Опитна прелъстителка. Сър Роджър знаеше къде да метне въдицата.

— Харесваха ли го? — попита Корбет.

— Не, нито свещениците, нито гражданите. Сър Роджър беше потаен и не даваше глас на мислите си, освен една вечер в кръчмата, когато нарекъл всички свещеници „лъжци и лицемери“. Макар че изглежда с отец Гримстоун си имаха приказката.

— Но това не е достатъчна причина толкова много хора да говорят против него.

— Не знам. Фъръл каза нещо странно. В деня след екзекуцията на сър Роджър, мъжът ми и аз си хапвахме тук, сред развалините. Фъръл се понапи и изведнъж заяви, че сатаната бил дошъл в Мелфорд. „Защо, попитах го аз. Ами, отвърна ми той, за да накара ония хора да кажат това, което казаха“.

— Говориш за свидетелите ли?

— За всички — отвърна тя. — Защо в къщата на сър Роджър е открита принадлежалата на една от убитите жени гривна? Как дърводелецът Девърел е бил толкова сигурен, че е видял сър Роджър да бяга от къщата на вдовицата Уолмър?

— Да бяга ли?

— Така каза. Уж много бързал.

— В записките от процеса пишеше, че са намерили ножницата с камата на сър Роджър в къщата на вдовицата.