Пол Дохърти - Сянката на греха

Тресилиън настоя да си тръгват. Чапълс яздеше малко по-напред от другите двама. Корбет подхвана с Тресилиън разговор за процеса, но после реши, че не му е нито времето, нито мястото. Изглежда и съдията беше изпаднал в мрачно настроение. Брадичката му опираше в плаща, качулката му се беше спуснала ниско над лицето. Корбет си даваше сметка, че и Тресилиън вероятно е обезпокоен и силно разстроен, понеже е осъдил невинен човек и е надзиравал екзекуцията му. Мълчанието стана потискащо. Корбет си даде сметка защо Ранулф, израсъл из уличките на Лондон, толкова се страхуваше от провинциалната пустош — особено преди настъпването на нощта — където всевъзможни нощни твари чакаха да падне мракът. Пътят, по който поеха, представляваше широка, отъпкана пътека, с вади от двете й страни и високи, трънливи заграждения от жив плет. На места в загражденията имаше портички или стълби.

Корбет дръпна юздите на коня си, принуждавайки и другите двама да спрат.

— Тук съм пришълец — напомни им той, — опитвам се да се ориентирам. Това ли е Фалмър Лейн?

— Да.

— А Мелфорд се пада на юг, нали? — Корбет посочи с ръка. — В единия му край е църквата. После има по-големи и по-малки улици, пазара в центъра, после леко извива към полята, така ли е?

— Градът явно не ти е чак толкова чужд — отвърна Тресилиън. — Да, доста добре го описа.

— Значи има много пътеки и изходи, които водят извън града?

— Да, така е. Мелфорд процъфтява и се разраства. Улиците и пътищата му са заплетени като вълната по овчи гръб.

— А воденицата на Молкин е в оня край на града, където е и църквата, така ли беше?

— Да. Там са воденицата, наблизо е и стопанството на Торкъл. Като малко селце са. Има езеро, воденичен яз.

— А къщата на вдовицата Уолмър?

— На около миля от воденицата.

— И около нея минават безброй пътища и пътеки, така ли? — попита Корбет.

— Мили Боже, да — засмя се Тресилиън. — Ако прочетеш записките от процеса, ще видиш, че един от свидетелите описа Мелфорд като заешки лабиринт. Към и от него вървят всевъзможни пътища и пътеки. Видя портичките и стълбите. Пътечките кръстосват ливадите. Бог знае — въздъхна той — като съдия все трябва да следя кое е нарушение и кое не е. Виждаш ли, Корбет, земята наоколо се промени. Овцете правят благосъстоянието на хората, а не житото. Затова горите бяха изсечени, посадиха се живи плетове за заграждения, издигнаха се огради и се направиха порти.

— Ако съм схванал мисълта ти — обади се сър Морис, — мястото е идеално за убийство, така ли, сър Хю?

— Всяко място може да бъде идеално за убийство — отвърна Корбет. — Ранулф не харесва полето, твърди, че е по-опасно от тесните улички на Лондон. Веднъж и аз да се съглася с него. Когато падне мракът, онзи, който познава пътищата наоколо, може да се движи по тях и през доловете и да прави каквото му скимне. Ще бъде толкова добре защитен, колкото и из лабиринтите на мръсните бедняшки квартали близо до Уайтфрайърс или из мъгливите улички на Съдърк.

— Не съм бил и на двете места — замислено рече Тресилиън. — Предпочитам Мелфорд.

Продължиха по пътя си. Полята бяха оградени от двете страни с горички. Корбет имаше чувството, че се е озовал в глух и тъмен край. Пътят ту се изкачваше, ту слизаше и после пак се изкачваше. Корбет разпозна Дяволския дъб, преди Тресилиън да му го посочи: грамадно дърво с широк дънер, което бележело навремето границата на областта. Някога мълния беше паднала върху огромния дъб, но голите му клони все така стърчаха към небето. Корбет слезе от коня. Огледа полето от лявата си страна: по двата бряга на реката се точеха ливади, явно често заливани от водата. Корбет съгледа руини близо до речния бряг.

— Какво е това място? — попита.

— Бийчъм Плейс — обясни Чапълс. — Навремето е било малко имение с къща и стопански постройки, кочини, гълъбарници и обори, но човекът, който го построил, е бил глупак. Реката често залива земята наоколо. След силни дъждове обикновено я наводнява. В развалини е от около трийсетина години вече. Последният останал от рода на Бийчъм беше един възрастен луд, когото намериха удавен в една от избите. Хората от града все говорят, че имало призраци — той посочи към дъба. — Казват същото и за дървото, говорят за призрака на клетата Елизабет.

Корбет прескочи вадата. От двете страни на дървото имаше огради от жив плет с пролуки в тях. Корбет се промъкна през едната.

— Тук ли е намерен трупът на Елизабет?

— Да — отвърна Чапълс. — Така каза Блайдскот, че било отдясно на големия дъб, зад оградата откъм полето.