Пол Дохърти - Сянката на греха

— Ето мястото, където сте се подслонили! — извика сър Морис, като махна към кръчмата „Златното руно“, намираща се на ъгъла с една малка уличка. Кръчмата представляваше триетажна постройка, с кръстосани черни греди и измазана в светлорозово. Прозорците с ромбовидни стъкла бяха зарешетени и блестяха на светлината от фенерите, запалени в редици от първия до третия етаж.

— Добре ли те обслужва кръчмарят Алиът?

— Хубава странноприемница държи — отвърна Корбет. — Самият Матю Алиът живее заможно.

— Няма спор — отвърна намусено Чапълс.

— Бил е свидетел на процеса срещу баща ти, нали?

Корбет предпазливо смушка коня си. Бяха стигнали до площада. Чапълс държеше здраво поводите и не откъсваше поглед от кръчмата. Корбет забеляза как шумът, виковете и блъсканицата на пазара затихнаха, щом излязоха на площада. Но се чуваха тук-там обичайните провиквания на пътуващите търговци: „Какво ви трябва? Какво търсите?“. Насам-натам се шмугваха ту кучета, ту деца. Чираци, зорко дебнещи за клиенти, ходеха наперено и си придаваха важност, но на Корбет му се струваше, че мнозина от тях го наблюдават внимателно. Дали само задето виждаха кралския писар и кралския съдия?

— Сър Хю? — Тресилиън се приведе и леко докосна рамото на Корбет. — Чета мислите ти, мастър писарю, и вероятно знам отговора. Хората в града са наясно, че си тук заради убийствата. Търговията си върви както обикновено, но те са разтревожени.

— А можеш ли да четеш мислите на сър Морис? — отвърна Корбет. — Вярно е, нали? Кръчмарят Алиът е свидетелствал срещу баща му.

— Да, свидетелства — Чапълс се отърси от мислите си. — В нощта, в която е била убита вдовицата Уолмър, баща ми отишъл до „Златното руно“ да си накваси гърлото. Според Алиът баща ми казал, че отива оттам в къщата на вдовицата.

— Но Алиът не е излъгал, нали? — попита Корбет.

И изруга, тъй като някакво куче заджафка пред копитата на коня му.

— Не е излъгал — сър Морис събра поводите в едната си ръка. — Няма значение. Да вървим, че вече се стъмва.

Тръгнаха по един тесен път, който водеше към задните улици на града, яздеха покрай градини, кочини и обори. Сетне завиха по една калдъръмена уличка и стигнаха до кръстопътя, който се намираше на леко възвишение — оттук можеше добре да се огледат полята наоколо. Нивите бяха малко, имаше повече ливади, по които пасяха стада овце. Върху равната зеленина изпъкваха малките горички и живите плетове. Вляво започваше голямата гора, която се простираше на север. Корбет засени очи и успя да зърне отблясъци от водите на река Суейл.

— Богата земя — тихо, сякаш на себе си отбеляза той. — Добре поддържана и напоявана. Кара ме да копнея по дома си.

Замисли се какво ли правеше Мейв в имението им в Лейтън. Дали е в кухнята заедно с иконома и главните прислужници, заета да проверява сметки и да планира задълженията им за утре? Елинор щапука насам-натам, а чичо Морган, наведен над бебешката люлка, гъделичка малкия Едуард. И ако Мейв не гледа към него, се опитва да го гушне и да си поиграе още малко…

— Мразя това място!

Корбет се извърна. Сър Морис беше минал напред и гледаше към грамадната бесилка — трите й стърчащи греди се чернееха на вечерното небе. Корбет беше разглеждал картата на Мелфорд. Разбира се, това беше мястото, където са екзекутирали сър Роджър. Ешафодът беше огромен, основният му стълб беше вкопан дълбоко в земята и за подсилване замазан с хоросан. Сър Луис гледаше в същата посока, приковал поглед в острите куки в края на всяка от стърчащите греди. Сър Морис се прекръсти и поспря с наведена глава. Хладен повей развя плащовете и изду качулките им.

— Тук ли е станало? — попита Корбет. — Ти присъстваше ли?

— Не, не присъства — прошепна в отговор Тресилиън. — Тогава той беше момче. Слугите му го задържаха в имението Токтън хол.

Корбет тъкмо щеше да зададе още един въпрос, когато сър Морис изруга и скочи от коня си. Тръгна към ешафода. Едва сега Корбет видя, че вятърът развява парче пергамент, прикрепено с гвоздей в основата на стълба. Сър Морис го откъсна и го донесе.

— Същото като на надгробния камък — измърмори и го подаде на Корбет.

Пергаментът беше мръсен къс от стар велен, и на все по-оскъдната светлина Корбет разчете червените драскулки: „ПОМНИ!“

— Някой си е отворил доста работа. Мога ли да задържа това, сър Морис?

Спътникът му кимна. Корбет сви парчето пергамент и го пъхна в торбичката си. После хвърли поглед наоколо. Кръстопътят и околните поля вече не изглеждаха толкова очарователни. Вятърът беше студен, мъглата се спускаше над тях като сив воал. Обхвана го някакво предчувствие за беда, за скрита заплаха. Животът на мнозина в Мелфорд беше в опасност. Тайните, които пазеха, скритите грехове, можеха да излязат наяве и да доведат до кървави и жестоки убийства, особено в нощ като тази. А нощта вече падаше.