Пол Дохърти - Сянката на греха

— Но нападателят избяга, така ли?

— Даже не го видях, чух само как се шмугна в орловата папрат и после чух гласа му — Тресилиън замълча, вперил поглед в ковчега. — За Бога, Корбет, това място е злокобно — той махна с ръка. — А и това клето момиче!

— Какво каза гласът? — настоя Корбет.

— „Помни“. Това каза. Мъжки глас. „Помни как ти, кралският съдия, прати на бесилото невинен човек! Ти и останалите ще платите за това.“ — Тресилиън сви рамене. — После всичко утихна. Нямаше какво повече да направя. Намерих коня си и препуснах насам. Видях, че младият Чапълс се е запътил към гробището. На гроба на баща си ли отиде?

— Да — отвърна Гримстоун.

— Защо мислиш, че е бил призрак? — попита Корбет.

Тресилиън го погледна смутено.

— Когато влезе тук — настоя Корбет, — каза, че според теб те е нападнал призрак.

— Ами очевидно е — отвърна рязко Тресилиън, светлосините му очи заблестяха гневно. — Тук лежи мъртво момиче, друго е било убито. Двама от съдебните заседатели, които признаха сър Роджър за виновен, също платиха с живота си.

— Да, но нали сър Роджър е бил обесен? — попита Ранулф. — Ти не присъства ли на екзекуцията му?

— Присъствах. Но след като произнесох присъдата, преди каруцата да го откара — и Тресилиън изтри широкото си потно чело и мокрите си страни, — сър Роджър продължи да твърди, че е невинен. Твърдеше, че Бог щял да очисти името му от позора, щял да му позволи да се върне, за да се разправи с нас.

Зловещите думи на сър Луис, произнесени в злокобния сумрак на криптата, предизвикаха напрегнато мълчание. Гримстоун и Бъргес се спогледаха. Помощник-шерифът зина, а сетне затвори уста и замърда с устни. Като че ли му се дощя да пие и да забрави за случилото се.

Корбет ги огледа. Всички, включително и съдията, бяха притеснени. Сър Роджър Чапълс е бил лорд, богат земевладелец, рицар, воин, мъж, служил достойно в кралската войска във и извън пределите на страната. Наистина, обичал е жените и пиенето — но ако все пак екзекуцията му е грешка?

— Сър Хю!

Корбет скочи на крака, щом чу гласа, който го викаше от горното стъпало на стълбите.

— Мастър писарю!

Корбет забърза към вратата. Младият Чапълс, с див поглед, вече беше слязъл наполовина по стълбите.

— Сър Хю, най-добре е да дойдеш и да видиш сам.

Корбет и Ранулф, последвани от останалите, хукнаха по стълбите и се качиха в църквата, после излязоха през портата и прекосиха гробището. Смрачаваше се. Небето беше облачно и навъсено. Първите следи от спускащата се вечерна мъгла вече се забелязваха, стелеха се около кривите голи клони на тисовите дървета, и се виеха около кръстовете и гробовете. Само граченето на враните, накацали по голите клони, нарушаваше тишината. Криптата беше мрачно място, но и гробището не беше по-добро. Корбет успя да прикрие раздразнението си от начина, по който беше повикан и се загърна по-плътно в плаща си. Чапълс ги поведе по отъпкана пътека, надолу към малка гориста долчинка в близкия край на гробището.

— Наричаме я „Хралупата“ — поясни Гримстоун, който подтичваше след Корбет, останал почти без дъх. — Там погребваме телата — той сниши глас — на екзекутираните…

Чапълс вървеше напред. Спря се до една от погребалните могили. Корбет го последва и се взря в позаличения от времето надпис на каменната плоча. Издълбани бяха името на сър Роджър Чапълс, датите на неговото рождение и смърт, и под тях думите „Господи, помилуй“.

— Какво има? — попита Корбет и бързо се прекръсти в знак на почит към покойника.

Застаналият прав от другата страна на могилата Чапълс го покани с ръка да заобиколи. Корбет хвърли поглед върху плочата. С нечетливи букви беше надраскано „ПОМНИ“. Докосна все още незасъхналия надпис и разтърка пръсти.

— Кръв е — заяви той — и е съвсем прясна.

— Чия кръв? — попита Гримстоун.

— Не знам — Корбет се наведе и изтри пръстите си във влажната трева.

— Това не е игра — рязко рече Чапълс. Отиде и сграбчи ръката на съдията, сякаш бяха най-близки приятели.

Жестът събуди любопитството на Корбет, Тресилиън улови озадачения му поглед.

— Между нас няма желание за мъст, писарю. Сър Морис е наясно, че аз само изпълних дълга си — той протегна ръце. — През изминалите години се грижих за момчето като за свое дете — на суровото му, обветрено лице се появи усмивка. — Сега, за любовта ми към него, той се отплаща с любов към дъщеря ми.

Корбет кимна и заоглежда гробището. Забеляза, че в единия край са подхванати някакви строителни работи, на едно място бяха струпани дялани каменни блокове, а под заслон от кожи се виждаше зидария.