Пол Дохърти - Сянката на греха

— Предадох на сър Луис да се яви тук — сви рамене помощник-шерифът. — Не мога да го надзиравам.

— Мастър Блайдскот! — повиши глас към него Корбет. — Нека засега се съсредоточим върху убийствата на младите жени. В последните близо пет години тези жертви са били шест, така ли? В това число и вдовицата Уолмър?

— Напълно необясними убийства — отвърна помощник-шерифът. — Бяха тукашни момичета, всичките хубави, идвали са насам, в града или на пазар.

— Не е ли опасно? — попита Ранулф. — Пътеките и пътищата тук са доста пусти. Храсталаци, тъмни гори, скрити места, удобни за престъпници и разбойници.

Блайдскот объркано отвърна на погледа му.

— Добър въпрос — настоя и Корбет. — Защо им е било на пет млади жени, без да броим Уолмър, да излизат навън сами? Ако добре съм разбрал от съдебните записки, същото се отнася и до последните две убийства. Всички момичета са убити в покрайнините на града. Ако се придържам към общоприетата версия, сър Роджър е бил съден за четири от убийствата, но не би могъл да извърши последните две, нали?

Корбет посочи ковчега.

— Това клето момиче. Как се казваше?

— Елизабет.

— Нейното тяло е било открито край оградата от жив плет, така ли?

— Да, изчезнала е преди две вечери.

— Кога са я видели за последно?

— Баща й е горе в църквата, той ще каже — отвърна помощник-шерифът.

— Тогава най-добре го доведи!

Блайдскот с пуфтене се затътри навън. Чуха се гласове и помощник-шерифът се върна с коларя. Грубоватият мъж, с възпълно, покрито с брадавици, жълтеникаво лице, застана на прага и запристъпва от крак на крак, запрехвърля от ръка в ръка тоягата, която носеше.

— Влизай, коларю! — подкани го Корбет.

Мъжът не го чу. Беше впил очи в ковчега. Раменете му се разтресоха и по обветрените му страни тихо потекоха сълзи. Протегна напред загрубяла и почерняла от работа ръка, сякаш в опит да върне дъщеря си обратно при живите.

— Влизай, коларю!

Кралският писар се изправи и тръгна към него. Развърза кесията си и сложи една сребърна монета в протегнатата ръка на мъжа.

— Знам, че това е съвсем малка утеха — каза Корбет, — но съжалявам за мъката ти. Коларю, казвам се сър Хю Корбет и съм кралски писар.

— Знам кой си — мъжът вдигна глава и погледна съкрушено Корбет. — А аз съм червей, сър.

— Не си — прекъсна го Корбет. — Коларю, ти си гражданин на този град и верен поданик на краля. Кълна се във всичко свято — и Корбет извиси глас, — че ще заловя убиеца на твоята дъщеря, а после лично ще наблюдавам екзекуцията му.

— Така казваха и преди — промърмори коларят. — И преди казваха, че няма да има повече убийства, след като сър Роджър бъде обесен.

— Е, сгрешили са. Но — Корбет докосна ръката на мъжа, — ако Господ ми даде сила, ще стигна до истината и смъртта на дъщеря ти ще бъде възмездена. Сега влез!

Накара коларят да седне до него в едно от странно издълбаните места за сядане на свещениците. Коларят едва сега осъзна в присъствието на какви хора се намира и се смути.

— Колко деца имаш?

— Елизабет и две момчета, тя беше най-голямата.

— Разкажи за деня, когато тя умря.

Корбет търпеливо зачака. Раменете на коларя се сгърчиха и той отново захлипа. Накрая се прокашля задавено и избърса сълзите си с опакото на ръката си.

— Имам къща с двор на края на Мелфорд. Елизабет беше хубаво момиче. Беше пазарен ден. Искаше да иде до града да си купи нещо. Рожденият й ден мина на Архангеловден 11 11 Архангеловден в Англия се отбелязва на 24 септември. — Бел.прев. . Имаше две пенита. Знаеш как е с младите жени, нали? Панделка, някакво украшенийце или пък се надяват да срещнат на пазара някой обожател!

— Имаше ли си някого? — попита Корбет.

— Не — усмихна се коларят. — Беше на петнайсет, но умът й още беше детски. Отиде на пазар.

— И?

— Разпитвах. Видяла се с другите младежи и девойки встрани на площада, където е майското дърво 12 12 Здрав и висок ствол на дърво, който се украсява и около който се танцува на Майския празник — един от традиционните английски празници. Отбелязва се в първата неделя на май и завършва с избирането на Майска кралица. — Бел.прев. . Адела, близката й приятелка, която работи като прислужница в „Златното руно“, я е видяла последна. Каза, че Елизабет изглеждала добре, със зачервени от вълнение страни. „Накъде си се запътила?“, попитала я Адела. „Трябва да побързам за вкъщи“, рекла й Елизабет. Било е между четири и пет часа. Повече не я видели.