Пол Дохърти - Сянката на греха

— Много си притеснен.

Сър Хю Корбет се приближи и застана прав пред него. Свещеникът вдигна поглед и преглътна нервно. Беше изплашен, не само заради случилите се зловещи убийства, но и от появата на този кралски пратеник с черна коса, привързана в опашка на тила, продълговато лице и зорък, настойчив поглед. Корбет имаше лице, което можеше да се определи като мургаво, а пълните му с печал очи сякаш никога не трепваха. Взираха се и наблюдаваха, сякаш не искаха да пропуснат и най-дребната подробност. Външността на пазителя на Тайния печат вдъхваше страх на свещеника. Сър Хю носеше тъмносива наметка, пристегната на врата, а отдолу елек от кафява кожа. Панталоните му за езда бяха пъхнати в черни, покрити с кал ботуши, върху които все още дрънчаха шпори.

Корбет свали ръкавиците си и ги втъкна в колана за меча. Да, страх ме е от теб, помисли си Гримстоун. Даже повече от спътника му — как му беше името? А, да, Ранулф-ат-Нюгейт — висок и червенокос, мрачен мъж, облечен досущ като господаря си. Макар и само писар в Канцеларията на Зеления печат, и той внушаваше страх. Бъргес му беше пошушнал, че той сплашва разпитваните от Корбет хора, когато това се налага. Гримстоун погледна бегло бялото му, гладко избръснатото лице с лениво притворени очи. Напомняше му за котката, която кръстосваше гробището. Ранулф стоеше с гръб към вратата и бе насочил поглед към господаря си, който пък се бе загледал с интерес в кръстовидния свод на криптата.

— Странно място за събиране — наруши мълчанието Бъргес. — Не можеше ли да се съберем другаде?

— Студено е — оплака се Робърт Белън.

Куратът седна прегърбен в един от столовете, върху който голямата централна колона хвърляше почти непроницаема сянка.

— Мястото вони на смърт — Уолтър Блайдскот, възпълният, червендалест и оплешивяващ помощник-шериф в Мелфорд заклати глава толкова енергично, че чак челюстта му затрепери. Двойната му брадичка стигаше чак до горната част на бойния плащ, увит около него като пелена.

— Мястото е добро за търсене на справедливост — проговори младият, русоляв сър Морис. Захвърленото му наметало лежеше на земята, а той бе седнал и удряше по коляното си с ръкавици. Нетърпеливо местеше нозете си, сякаш очакваше кралският писар да свика съд на това място и да обяви баща му за невинен.

— Кой я е построил? — попита Корбет. Обходи кръглата крипта и се приведе да разгледа направените за ковчезите ниши. — Досега не съм виждал подобна.

— На това място е имало стара саксонска гробница — обясни Гримстоун. — Съборили я по времето на Хенри II. Построили сегашната църква отгоре й. Ковчезите са на предишните енорийски свещеници, но покойниците вече не се погребват тук. — Изведнъж се засмя. — Аз ще се присъединя към останалите в гробището навън.

— Защо поискахте да се срещнем тук? — попита Бъргес. — Виждате, че отец Гримстоун не се чувства добре.

— По две причини — Корбет седна на някакъв стол. Премести една маслена лампа на полицата зад себе си и сложи ръкавиците си до нея. — Първо, както ви е известно, отседнал съм в „Златното руно“, а подозирам, че там и стените имат уши — устните му се разтегнаха в усмивка, но очите му останаха мрачни. — Второ, исках да видя тялото. Защо впрочем то е тук, а не в църквата?

— Такъв е обичаят — въздъхна Гримстоун. — Тук държим и покойниците, преди да бъдат погребани. Клетото момиче беше открито в понеделник. Вчера вечерта тялото й беше донесено в църквата. Утре сутрин ще бъде изложено пред олтара. Ще отслужа заупокойна литургия и веднага след това ще е погребението.

— Мястото е мрачно, не ще и дума.

Корбет се почеса по главата. Облиза пресъхналите си устни. Щеше му се да се върне в „Златното руно“. С Ранулф и Чансън бяха дошли към обяд, тъкмо когато камбаните на църквата зазвъняха за обедната служба. Блайдскот ги чакаше в голямата зала на кръчмата. Писарят настоя да огледа тялото и по-подробно да разпита неколцина. Би предпочел Бъргес да не присъства, но разтрепераният отец Гримстоун настоя приятелят му да го придружи направо от просторния му, добре обзаведен свещенически дом зад църквата.

— Защо един кралски писар, пазител на Тайния печат — Блайдскот вече говореше внимателно и се опитваше да прикрие пиянското заваляне в говора си, — е благоволил да почете нашия пазарен град?

— Защото кралят пожела! — рязко отговори Корбет. — Мелфорд може и да приютява търговци, но приютява и убийства. Преди години тук са отнети няколко човешки живота по най-ужасен начин. Какъв ден е днес? — той се озърна с присвити очи. — Празникът на свети Едуард Изповедника, тринайсети октомври, лето Господне 1303. Преди пет години — той посочи към сър Морис, — неговият баща, лорд Роджър Чапълс, е бил обесен публично пред портите на Мелфорд за убийствата на няколко девойки и на заможна млада вдовица. Как се казваше тя?