Пол Дохърти - Сянката на греха

Страх те е, така ли, мина й през ума, когато безпогрешно долови нотката на напрежение в гласа.

— Нося новини, мастър Девърел. Соръл е.

— Жената на бракониера?

Соръл се спря. Сигурна беше, че долови шушукане, сякаш Девърел шъткаше на някого да не вдига шум. Мина отзад, но не откри друга врата. Върна се обратно и пак почука на високата дървена порта.

— Махай се! — извика й онзи. — Нямам време.

— От какво се уплаши, Девърел? — присмя му се Соръл.

Заобиколи, отиде до предната част на къщата и застана на пътеката, под стрехата на портата. Забеляза малкия процеп вдясно на стената, през който домакинът можеше да наблюдава всеки, който хлопа на вратата му. Девърел трябва да беше много изплашен, за да следи по този начин посетителите си. Заблъска по вратата, но никой не й отговори, затова заобиколи и се върна обратно при външната порта и пак потропа. През това време Девърел беше дръпнал резето и отворил вратата. Той се беше изправил на прага и гледаше ядосано — висок, як мъж, с жълтеникаво лице с изпъкнали скули и тънки устни. Тъмната му, рядка коса беше мръсна, а на дясната си ръка имаше рана от порязване, беше се заел да я превързва.

— Мога да се погрижа за раната ти — предложи Соръл.

— Какво искаш? — Девърел облиза порязаното място.

— Видях кралския писар.

— Е?

— Мислех, че това ще те заинтересува. Можем да поговорим тук на улицата или да извикам на висок глас каквото знам.

Девърел въздъхна и с жест я покани да влезе. Поведе я през настлания с плочи двор, изпълнен с накамарени дървени трупи. Соръл забеляза, че близо до задната ограда също е имало една такава камара от дърва, но е била преместена — сякаш Девърел се е побоял да не би някой да се покатери по нея, за да се прехвърли вътре в двора. Той я въведе в работилницата си — дълъг тъмен навес с работен тезгях, купчини дървен материал, поставка за чукове и длета. Посочи й стол, но продължи да я наблюдава през рамо.

— Какво има? — попита Соръл. — Сам ли си?

— Жена ми е на пазар — отвърна й дърводелецът. — Нали казваш, че умът ти сече и че имаш набито око, Соръл. Знаеш, че нямам слуги.

— Тъкмо затова исках да си поговорим! — възкликна Соръл, което си беше лъжа. За личния живот на Девърел знаеше малко, макар че я глождеше любопитството. Девърел беше добър дърводелец, дори Фъръл ценеше неговата работа.

— Защо състоятелен мъж като теб няма нито чираци, нито прислуга? — попита тя.

— Така ми харесва.

— Защо? Криеш ли нещо?

— Обичам самотата — Девърел седна на ъгъла на масата и така преднамерено се изпречи пред погледа й. — Е, по какъв въпрос си при мен? Защо си дошла да ми досаждаш?

— Видях писаря, мастър Девърел! Има око на ястреб и явно не обича да споделя мислите си. Ще започне да разпитва.

— Тогава и на него ще повторя онова, което казах под клетва в съда. В нощта, когато беше убита вдовицата Уолмър, видях сър Роджър Чапълс да бърза по Гъли Лейн. Изглеждаше потресен и много объркан.

— Виждаш така добре нощем?

— Нощта беше ясна. От начина, по който човек язди, как носи плаща си, можеш да разбереш дали всичко е наред или не.

— А ти защо не беше вкъщи през онази нощ? — попита Соръл.

— Носех дърва за работилницата си.

— Мислех, че ти доставят дървения материал, не е ли така?

Личеше, че Девърел полага усилие, за да се овладее.

— Аз съм почтен дърводелец и верен поданик на краля — отвърна той. — Ако ми се прииска да изляза навън и да потърся точно определен дървен материал, трябва сам да свърша тази работа.

— И тогава си видял сър Роджър, така ли? Фъръл твърдеше, че по всяка вероятност не си могъл да го видиш как язди притеснен по Гъли Лейн.

— Е, той не е тук, за да спорим, нали?

— Не е, но и Фъръл даде показания пред съда. Настояваше, че е видял сър Роджър онази нощ и той е бил всичко друго, но не и притеснен.

— Пфу! — дърводелецът махна с ръка. — Мислех, че имаш да ми кажеш нещо важно.

— Имам. Писарят ще ти зададе същите въпроси. Къде си стоял? Как си могъл да видиш сър Роджър? Какво си правил наистина през онази нощ? — Соръл се приведе напред. — И защо ти е било на теб, дето винаги си се държал настрани от съгражданите си, с лъжлива клетва да погубваш чужд живот?

— Сър Роджър е убил вдовицата Уолмър — Девърел се изправи. — Убил е и останалите жени. Не забравяй ти, жено, дето бракониерстваш из чужди имоти, че имаше много доказателства и не аз го признах за виновен.

— Да — отвърна тя. — Признаха го съдебните заседатели, начело с Молкин и Торкъл, а знаеш какво ги сполетя. Видях процепа до външната ти порта — и посочи с палец през рамо. — Забелязах също и че портата ти е залостена.