Пол Дохърти - Сянката на греха

Тя спря погледа си върху ръцете на Девърел — бяха покрити с мръсотия, но й направи впечатление колко фини и дълги са пръстите му.

— Това си е моя работа. Сега, мистрес, трябва да си вървиш.

— Спокойно ли спиш нощем? — упорстваше тя. — Или сънуваш кошмари? Например отсечената глава на Молкин, която плува във воденичния яз?

Девърел я сграбчи за ръката.

— Най-добре си върви!

Соръл се отскубна от него. Мина обратно през двора. Портата все още зееше отворена и когато прекрачи навън, тя се обърна, за да се сбогува с дърводелеца, но той вече беше затворил вратата зад гърба й и здраво я залостваше.

Девърел постоя, заслушан в отдалечаващите се стъпки на жената, пое дълбоко дъх и се прекръсти. Обиколи двора и провери всичко ли е наред, усети как косата на тила му настръхва. Наистина трябваше да е по-нащрек. Дали другият, тайнствен посетител си бе отишъл така неусетно, както се беше и появил?

Откъм работилницата се чу тихо подсвиркване. Девърел забърза натам. Седна на стола и впери поглед към потъналата в тъмнина ниша в дъното на помещението. Сърцето му заби бързо и той преглътна тежко. Трябваше по-старателно да заключва, толкова лесно го спипаха. Сърцето му подскочи, когато покритата и закачулена фигура изплува от нишата и застана с ръце, скрити в ръкавите на широката си мантия. Девърел прехапа устни. Беше си стоял тук, зает да рендосва една дъска, когато внезапно вдигна поглед и видя, че насред работилницата му стои един от ония странстващи монаси… Само че този носеше маска и лицето му беше напълно скрито от качулката. Щом заговори, Девърел разпозна гласа, който не бе чувал пет години. Той се вцепени. Не можа да помръдне.

— Чу ли разговора? — Девърел се опита да наруши зловещата тишина. — Тая любопитна сврака…

— Тя е моя грижа — се чу резкият отговор. — Празноглава е и дните й са преброени. Никой не хваща вяра на думите й.

— … зададе въпросите, които и писарят ще ми зададе.

— А ти ще му дадеш същите отговори.

— Как влезе? — Девърел понечи да се изправи.

— Не съм искал да се крия — отвърна гласът. — Исках само да ти покажа, че трябва повече да си отваряш очите, мастър Девърел. Минах през оградата ти. Не е нито трудно, нито опасно. Жена ти е на пазар, а ти си винаги сам.

— Направих каквото поиска — сподавено рече Девърел.

— И пак ще го сториш — беше незабавният отговор. — Видял си сър Роджър да върви забързано по Гъли Лейн. Положи клетва, даде показания. Какво друго имаш да кажеш?

— Но, но Молкин, Торкъл… — запелтечи Девърел. — Мъртви са.

— Да, мъртви са. Може да не са удържали на думата си, дърводелецо. Но това няма значение. Дойдох да ти напомня за споразумението, което сключихме преди няколко години.

— Изпълних моята част от уговорката — възрази Девърел.

— И аз изпълних моята — прозвуча дрезгав отговор. — Няма да ти преча повече. Само дойдох да ти напомня какво ми е известно и какво мога да сторя. Ако дойде писарят, а той ще дойде, научи историята си наизуст, както монах учи псалмите си.

Девърел усети, че устата му пресъхва.

— Работите ти вървят добре, Девърел — настоятелно продължаваше гласът. — Твоите изделия предизвикват възхищение, а в леглото си имаш силна и страстна жена, нали така? А за какъв те имат добрите граждани на Мелфорд? За майстор дърводелец! Може някой ден да те изберат в съвета или да ти окажат честта да носиш някое от ония глупави знамена на процесиите им. Цената, която трябва да платиш за всичко това, е нищожна.

— Съгласен съм — едва продума Девърел.

— Добре! Хайде, хайде, човече — продължи гласът. — Кой ще си спомни къде си бил в някаква си нощ преди пет години? Това им е хубавото на хората като теб, Девърел! Никога нищо и с никого не споделят и се държат по-настрани от кръчмата „Златното руно“. Ако ще и на обратната страна на Луната да се качиш, никой няма да разбере.

У Девърел внезапно се надигна ярост.

— Какво знаеш за мен? — повиши тон той.

— То се вижда от пръв поглед, дърводелецо! Издава те начина, по който вървиш, по който говориш. Ти си от онези, които нищо с никого не споделят. Май криеш доста неща…

— Кой си ти? — озъби се Девърел.

Понечи да се изправи, но онзи с монашеската качулка отстъпи крачка назад и ръцете му се показаха изпод ръкавите. Девърел съгледа дълга кама.

— Не губи присъствие на духа — предупреди го посетителят. — Няма да ти е от полза, братко. Най-добрата ти защита е мълчанието. Сега — имам ли думата ти? Същата история като преди? Добре — и тъмната фигура посочи към портата. — Иди, махни резетата и си тръгвам.