Пол Дохърти - Сянката на греха

— Не вярвам! — скочи на крака куратът.

— Така ли? — озъби му се Ранулф. — Свещеник си, нали? Предполага се, че познаваш хората си.

— Седни! Седни! — изправи се и отец Гримстоун, задърпа курата за расото. — Нашият гост — свещеникът малко иронично наблегна на думата „гост“ — казва истината.

— Какво всъщност искаш да кажеш, Ранулф? — попита Корбет.

— Господарю, говорим за две момичета от бедни семейства, главите им са били пълни с мечти и фантазии. Обикаляли са пазара, пазарували са всякакви продукти за семейството. После са минавали покрай изложените стоки на някой пътуващ търговец или покрай някоя сергия, пълна със сини и червени панделки, с различни накити — нали така става? За нас тия дрънкулки са дреболии, но за тях са по-ценни от кралски дарове. Защо убиецът да не ги е прилъгал с тези изкушения? Подарък без пари? Или пък само срещу целувка? Жертвата е била набелязана. Помолил е младото момиче, разбира се, да пази тайна и тогава е поставена и втората клопка — на някое усамотено и безлюдно място. Младото момиче си мисли „защо не?“, дотогава не е печелила пари толкова лесно и с толкова малко усилия и така отива на среща със собствената си смърт.

Корбет го наблюдаваше.

— Но къде са парите?

— Ако нашият помощник-шериф — Ранулф се доближи и стисна Блайдскот за рамото — иде в къщите на двете жертви и ги претърси от пода до тавана, залагам сребърна монета, че ще намери местата, където момичетата са ги скрили. Или онова, което са си купили с тях.

— Действай, Блайдскот — нареди Корбет. — Ако мастър Ранулф се окаже прав, ще ме намериш в „Златното руно“. А ти къде тръгна, сър Морис?

Сър Морис Чапълс се беше изправил.

— Отговорих на въпросите ти, сър — отвърна младият рицар. — Гробът на баща ми… — той преглътна тежко. — Не ми позволиха да отнеса тялото му в нашето имение, но отец Гримстоун беше така добър…

Корбет не можа да разбере думите на младия рицар.

— Искаш да идеш до гроба на баща си, така ли?

Сър Морис кимна.

— Връхлетяха ме спомени. Ако имате и други въпроси, добрият ни свещеник знае къде съм.

Корбет му позволи да си тръгне. Направи кратко обобщение на срещата и тъкмо щеше да им каже да си вървят, когато вратата в горния край на стълбите рязко се отвори и се затвори с трясък, последван от бързи стъпки.

— За Бога!

Ранулф незабавно застана до господаря си, когато висок рицар с побеляла коса, загърнат с тъмносин плащ, се втурна в криптата. На лицето си имаше кървяща рана, дрехите му бяха изцапани с кал.

— Нападнаха ме!

— Сър Луис! — скочи на крака отец Гримстоун.

Новодошлият свали едната си останала ръкавица и я хвърли на земята.

— Бях нападнат! — повторно извика той.

— От разбойници ли? — попита Корбет.

— Не знам — Тресилиън седна на един от столовете, като бършеше лицето си с края на наметалото си. — Слава Богу, че Чапълс не е тук.

— Защо? — попита Корбет.

— Готов съм да се закълна, че ме нападна призракът на неговия баща!

На съдията му трябваше известно време, за да се успокои. Свещеник Гримстоун се качи до дома си и донесе кана ейл, а също купа с вода и парче чист плат. Тресилиън набързо изгълта ейла, после внимателно избърса лицето си. Раната, като от порязване беше високо на едната му скула, по дланите си имаше драскотини.

— Какво се случи? — попита Корбет.

— Слизах по Фалмър Лейн — отвърна съдията и замълча. — Ти трябва да си Корбет, нали?

Положението беше неловко, понеже разпитът се водеше от Корбет.

Тресилиън го измери с очи от главата до петите.

— Предполагам, че вече са те питали защо си тук? — усмихна се той. — Кралят можеше да поиска от мен да направя разследване?

— Така е, сър. Но ти си бил главен съдия в процеса срещу сър Роджър. Присъствието ми тук говори, че въпросът се оказва важен за краля. Сам виждаш — ти, кралският съдия, си бил нападнат на пътя. Ще ни разкажеш ли какво се случи?

— Яздех по Фалмър Лейн — обясни Тресилиън. — На пътя имаше паднало дърво. Знаеш как конете се плашат от такива неща като голи клони и сухи листа, нали? Не очаквах нищо лошо. Скочих от коня, свалих ръкавиците си, за да го махна, от това са тия драскотини. Изведнъж във въздуха изсвистя стрела — сър Луис потупа раната на скулата си. — Не ме уцели, само ме одраска. Прикрих се зад дървото и клоните му също ме издподраскаха. Не носех лък. Конят ми се изплаши и препусна нанякъде. После профучаха още две стрели. Реших, че не мога да чакам повече. Прецених откъде дойдоха стрелите, измъкнах меча си и се приготвих за бой.