Пол Дохърти - Сянката на греха

— Трябва да си кралският писар, нали?

— А ти, майко, коя си?

— Викат ми старата Крауфорд. Колко години мислиш имам?

— Нямаш повече от двайсет и четири — подразни я Ранулф.

Бързо като птичка старата жена обърна глава към него.

— Я, какъв разбойник! Виждала съм ги много такива като теб — посочи го тя с костеливия си пръст. — Колко години мислиш имам?

— Не са ли седемдесет? — бързо попита Корбет.

— Отмина осемдесет и петото ми лято.

Корбет я загледа невярващо.

— Добре изглеждаш за годините си, майко.

— Иди и прочети църковния кръщелен списък — старата Крауфорд посочи църквата. — Родена в есента на 1218 година. Помня идването на бащата на краля. Беше нисък и дебел, с коса, руса като житото.

Старицата беше виждала бащата на краля като млад! Корбет зяпна невярващо.

— Та значи дошли сте да ловите призраци, а? — додаде тя. — Мелфорд е пълен с призраци. Винаги си е бил прокълнато място.

— Значи, мястото ти е по сърце, така ли? — подкачи я Ранулф.

— Нищо не ми е по сърце, рижокоси! Истина казва свещеникът. Човеците тънат в пороци.

— За убийствата ли говориш? — попита Корбет.

— Най-вече — старицата пусна поводите на коня му. — В Мелфорд винаги са ставали убийства. Мястото е пропито с кръв. Няма спор! Казват, че градът си го е имало още преди да дойдат свещениците, те само малко са го променили. Както и да е, желая ви всичко добро!

Тя закуцука по пътя си, а Корбет я изпроводи с поглед. Беше виждал такива като нея в много села и градове. Престарели, клатещи глава над делата на децата си — на по-младите и по-силните.

Тресилиън и сър Морис наближиха с конете си.

— Видях, че се срещнахте със старата Крауфорд — рече с усмивка сър Морис. — Хората тук я наричат Йеремия 14 14 Свети пророк Йеремия, живял 600 години преди Христа, в „Плач Йеремиев“, книга от Библията, призовава към покаяние заради извършените големи грехове. — Бел.прев. . Чули веднъж в проповедта на свещеника как пророк Йеремия винаги укорявал хората за греховете им. Оттогава я наричат Йеремия. Не намира добра дума за никого и за нищо.

Корбет гледаше как силуетът на старата жена се стопява в мъглата. Когато наистина се разтършувам, помисли си, ще трябва да се обърна към нея. Старите хора често са наясно с много работи.

— Сър Хю?

— Простете ми — поднесе извиненията си той. — Ранулф, Чансън, ще се срещнем в „Златното руно“. И да се стоплите добре!

Обърна коня си и последва Тресилиън и Чапълс по пътя, който излизаше на главната улица. Вече почти напълно се беше смрачило. Сергиите бяха затворени. Корбет се огледа. Въпреки мрачните думи на старата Крауфорд, Мелфорд изглежда процъфтяваше: солидни каменни и дървени къщи, наскоро измазани, със стъклени прозорци. Тукашните хора не се различаваха по нищо от жителите на богатите търговски градове. Стигнаха до края на главната улица и излязоха на градския площад, ограден с магазини и къщи на търговци с високи дървени стрехи и стръмни плочести покриви. Внушителната сграда на общината, до чийто вход с красиви колони отстрани водеха няколко стъпала, както и покритият пазар за вълна, където търговците продаваха стоката си, бяха гордостта на площада.

— Защо църквата не е построена тук? — попита Корбет.

— Мелфорд се разраства — отвърна му през рамо сър Морис. — Градът е тръгнал от старата църква, но всичко се променя.

Да, променя се, помисли си Корбет, спрял погледа си върху двамата лордове-земевладелци. И Тресилиън, и Чапълс бяха добре облечени, в дрехи от чиста вълна, поръбени с катеричи кожи, носеха ботуши от испанска кожа, позлатени шпори, а седлата и сбруите на конете им също бяха изработени от най-доброкачествена кожа. Вниманието на Корбет беше привлечено от пръстените по ръцете на мъжете и инкрустациите по краищата на ножниците, които двамата рицари бяха свалили и окачили на седлата. Корбет беше чувал кралят да говори за нарастващото богатство на тия провинциални рицари, превърнали нивите с жито и ечемик в пасища на овцете, чиято вълна толкова много се търсеше от тъкачниците в Нидерландия. Мелфорд се гордееше с благосъстоянието си. Пазарът беше покрит с нова каменна настилка. Позорните стълбове и местата за оковаване на престъпници бяха препълнени със злосторници: скитници, пияни младежи, които не излизаха по цял ден от кръчмите и чиито грубиянски викове смущавали търговията денем. Слугите на търговците важничеха между сергиите. Носеха везни и специално гравирани ножове, с които претегляха или пробваха отделни стоки. Пред една кръчма отговарящите за реда вътре и онези, които отговаряха за качеството на пивото, бяха пробили пълна бъчва с ейл, за да преценят дали кръчмарят не продава долнокачествена стока на най-високи цени.