Пол Дохърти - Сянката на греха

Жената не помръдваше.

— Ела тук! Няма да ти сторим зло.

Стори му се, че жената се двоуми. Чапълс сграбчи поводите на коня си и се метна на седлото. Жената се поколеба още няколко мига и тръгна към тях. Приближаваше с големи, решителни крачки. Премина вадата и спря да изстиска края на кърпената си вълнена рокля, ленената й долна риза провисна окъсана и износена над оръфани кожени ботуши. Носеше къса наметка, а около врата си — кърпа от груб лен. Лицето й беше широко, набраздено от времето, имаше леко гърбав нос, хубави, пълни устни и големи, зорки очи. Косата й над челото беше прошарена.

— Ти коя си? — попита Корбет.

— Соръл.

— Соръл 15 15 От англ. sorrel — киселец. — Бел.прев. ли? — засмя се Корбет. — Че това е име на растение.

Корбет чу Чапълс да възкликва.

— Разбира се, ти си жената на бракониера Фъръл!

— Бях жената на селянина Фъръл — тя ловко прибра косата от лицето си.

— Защо скитосваш из горите? — попита я Корбет. — Сама и без оръжие?

— Не съм без оръжие, писарю. Да, знам кой си — усмихна се тя. — Имам си оръжие. Оставих го сред дърветата при кожената си торба. Не ме грози никаква опасност, щом съм с кралски съдия, сър Морис и всяващия страх кралски писар, нали? А колкото до това, че съм сама, кой би сторил зло на бедната просякиня?

— Видях те преди малко — заяви Корбет — в горичката, в края на ливадата при Дяволския дъб.

— И аз те видях — Соръл погледна небето и въздъхна. — Истина е значи, каквото разправят. Имаш набито око, писарю! Дошъл си да прогониш рогатия от Мелфорд, така ли? В името на Бога и на всичките му ангели, той трябва да бъде прогонен!

— Дръж си езика зад зъбите! — грубо й рече Тресилиън.

— Ще говоря каквото си искам! — сопна се заядливо Соръл. — Сега не си в съда, сър Луис. Заради теб изчезна мъжа ми! Защото каза истината!

Корбет погледна през рамо към сър Луис, който сви рамене. Нямаше нищо случайно. Соръл ги беше проследила от Мелфорд. Може и да е понаучила нещичко за тях.

— Сър Луис, сър Морис! — извика Корбет. — Задържах ви достатъчно. Трябва да се върна в Мелфорд.

— Ще ми бъдеш ли гост? — попита сър Луис. — Ще дойдеш ли утре на вечеря в общината заедно с твоите спътници?

Корбет прие. Стоеше и гледаше как двамата рицари се отдалечават. Жената не помръдваше.

— Най-добре си вземи торбата и оръжието — усмихна се Корбет. — Ще те почакам тук.

Жената прекоси малката вада, забърза между дърветата и се върна, преметнала през едното рамо торбата, а в другата ръка с тояга, на която да се подпира. Носеше и плащ, който прехвърли през раменете си и завърза под брадичката си. Намигна на Корбет.

— Имам си два плаща. Този е краден. Но по-добре кралският съдия да не знае тая работа.

— Искаш да ми кажеш нещо, нали?

— Да, писарю, искам.

— Къде живееш?

— В развалините на Бийчъм Плейс. При общинските ливади. Никой не знае чии са всъщност развалините, затова не могат да ме изгонят — погледна към великолепния скопен дорест кон на Корбет. — Може ли да пояздя коня ти? Моля те. Винаги съм искала да съм дама и да яздя на високо седло.

Корбет й помогна да се качи на коня, скъси стремената и хвана поводите.

— Така няма да препуснеш нанякъде — пошегува се той — и да твърдиш, че си намерила коня да се скита без стопанин.

Соръл се приведе и перна Корбет по едната страна със загрубялата си ръка.

— Имаш лице на свещеник, мургаво и чисто избръснато. Връзваш косата си на тила, като войник. Погледът ти е тъжен, но остър. Приличаш ми на уловен в примка сокол. В примка ли си, писарю?

Корбет се засмя.

— Така по става — усмихна му се и тя. — Имаш съвест и заради нея страниш от жените, много от които може би не биха ти отказали, нали?

— Не знаех — отвърна писарят, — че съм толкова лесен за разгадаване.

— Не си. Когато обаче си седиш до огнището в „Златното руно“, чуваш разни неща. Славата ти те изпреварва, сър Хю Корбет. Верен на краля в мир и на война. Верен ли си на краля?

Корбет си припомни суровото, набраздено от бръчки лице на Едуард, циничния му поглед, навикът му да говори с него, но очите му да гледат към Ранулф, сякаш служителят на Зеления печат, този човек, който е твърде склонен да престъпи закона, му е по-близък.

— Опитвам се — отвърна Корбет. — Стъмва се, мистрес. Измръзнал съм, гладен съм, а ти имаш какво да ми разкажеш.

Задърпа коня напред и продължи да върви до него. Вдигна очи. Соръл яздеше, сякаш беше истинска дама и тихо си тананикаше с притворени очи.

— Ти си хубава жена — каза той. — Как е всъщност името ти?