Пол Дохърти - Гибелен грях

— Какво знаеш за „Сестрите на света Марта“, брат Адам?

— Това са дами, благочестиви и отдадени на вярата, които се срещат в нашия катедрален съвет всеки следобед. Молят се, занимават се с благодеяния, най-вече посветени на уличниците и проститутките в града.

— Одобряваш ли това, което вършат?

— Разбира се, че го одобрявам.

Корбет се поизвърна.

— Потресе ли те смъртта на лейди Съмървил?

— Естествено.

— Научих, че е работила в перачницата. Какво точно е правила?

Корбет се взря през рамо в свещеника и отбеляза как е пребледняло лицето му. Дали по челото му нямаше капчици пот, зачуди се Корбет.

— Лейди Съмървил переше и най-вече се грижеше за покривките: тези за престола в олтара, тези за олтара, за други църковни одежди, както и за монашеските раса.

— Знаеш ли какво е искала да каже лейди Съмървил с думите „Cucullus non facit monachum“?

— Расото не прави монаха? — свещеникът леко се усмихна. — Неприятелите ни често използват тези думи, с които искат да кажат, че не е достатъчно да носиш свещенически одежди, за да бъдеш монах.

— Така ли е? — обади се Ранулф. — А ти съгласен ли си, братко?

Уорфийлд му хвърли презрителен поглед, а Корбет потропа с пръсти по перваза на прозореца.

— Значи не знаеш какво е имала предвид?

— Не, нямам почти никакви отношения със „Сестрите на света Марта“. Имам си достатъчно работа. Понякога ги срещам в катедралния съвет, но това е всичко.

— Така, така, така! — Корбет се върна при пейката. — Изглежда в Уестминстър никой нищо не знае. Прав ли съм, братко? И така иска ми се да видя три неща: първо, къщата на отец Бенедикт; второ — вратата към тайното подземие и накрая — „Сестрите на света Марта“. Казвате, че се срещат всеки следобед, така ли?

Пазителят на светата утвар кимна.

— Тогава, скъпи ми братко, да вървим. Да започваме.

Излязоха от сградата на абатството и Уорфийлд ги поведе през прорасналите градини към малка овощна градина.

— Какво става тук? — прошепна високо Ранулф. — Това е абатството на краля, домът на краля и въпреки това, за нищо не се полагат грижи.

— Грешката си е на краля — измърмори Корбет. — Твърде е зает с дела в Шотландия, та да притисне папа Бенедикт за правото да проведе избори. Отведе прислугата от Уестминстър, а в хазната му няма пари, за да се плаща на зидари или градинари. Не мисля, че знае колко зле е положението. Ще бъде просветлен, щом приключим работата си.

— А останалите нехаят — додаде Кейд. — Състоятелните ни съграждани гледат на Уестминстър като на село, а епископите на Кентърбъри и на Лондон са предоволни от неговия упадък.

Овошките оредяха и пред тях се откри заградено пространство с потрошена ограда, сред което се издигаха черните руини от къщата на отец Бенедикт. Корбет бавно обиколи около сградата. Не беше построена от преплетени пръти и кал, ами от камъни, обработени от каменоделци, иначе щеше да се е превърнала в тлееща купчина. Корбет разгледа каменната рамка на прозореца, поставен високо на стената, на около два ярда над зеленчуковата градина.

— Това ли е единственият прозорец? — попита той.

— Да.

— А покривът със слама ли беше покрит или с плочник?

— О, беше покрит с червени плочи.

Корбет отиде до входната врата, която все още подозрително висеше на железните си панти. Беше дъбова, около два инча дебела и подсилена с железни шини.

— Има само една врата, така ли?

— Да! Да!

Корбет я бутна настрана и влязоха в опушената, разрушена къща, смръщили носове от вонята на изгоряло дърво и застоял пушек. Вътрешността на къщата беше напълно обгоряла, варосаните някога стени — оголени и почернели. Каменното огнище в насрещния край се беше превърнало в трошащи се отломки.

— Скромно място — измърмори Корбет. — Леглото на отец Бенедикт трябва да е било в отсрещния край, нали? Близо до огнището. Така ли е?

Уорфийлд кимна.

— Вероятно тук се е хранел, спял и работил?

— Да, мастър Корбет, има само едно помещение.

— Ами пода бил ли е покрит?

— Вероятно с тръстика.

Корбет отиде до близкия ъгъл и разрови пепелта на пода. Издърпа няколко стъбълца и ги разтри между пръстите си; да, бяха тръстикови, а и вероятно са били много сухи и е било лесно да пламнат.

Корбет застана в центъра на помещението и загледа стената до прозореца, където огънят беше вилнял и превърнал дървената рамка на прозореца в тъмна мека пепел. По стената имаше дълбоки черни следи от опустошителните пламъци. Корбет отиде до огнището и останките от дървеното легло. Постоя за кратко, без да обръща внимание на нетърпеливото мърморене на своите спътници и поразрови пепелта с крак.