Пол Дохърти - Гибелен грях

— Сър — извика Корбет, — тежка задача имаш.

Мъжът се поизвърна и погледна Корбет с воднисти очи. Беше мръсен и дори по бузите имаше кал.

— Така е — отвърна градинарят с твърдия говор на селяните, като потропа по запуснат надгробен камък. — Клиентите ми обаче не възразяват.

Корбет с усмивка се загледа в извисяващите се над гробището огромни сгради.

— Това ли е катедралният съвет?

Кейд кимна.

— И подземието е отдолу, така ли?

— Да.

Корбет внимателно оглеждаше дебелите основи и здравата гранитна стена.

— Разкажи ми отново за начина, по който може да се влезе в тайното подземие.

— Зад катедралния съвет — каза Кейд — е манастирът, но в подземието се влиза само през врата в югоизточния край на църквата на абатството. Вече казах, че вратата е запечатана. Тя води към коридор с нисък свод и стръмна поредица от стъпала. Стъпалата са потрошени. За да се слезе в тайното подземие, при златото, трябва да се използват други стълби. — Кейд присви очи. — Вече ти го разказах, защо ме питаш отново?

— Мислех си за тайното съобщение на отец Бенедикт. Чудех се, дали предупреждението му не се е отнасяло за хазната. Дали не е видял нещо?

Кейд поклати глава.

— Съмнявам се. Вратата към хазната е запечатана, залостена и заключена, и дори някой да успее да проникне вътре, ще се нуждае от специални приспособления, за да се добере до средата на подземието. Пък и се съмнявам, че благочестивите братя ще позволят някому да се измъкне от тайното им подземие с торби със злато.

Корбет се съгласи с неохота и те се запътиха към главните сгради на абатството. Послушник със сълзливи очи, който си влачеше краката, се погрижи за конете им, после ги поведе надолу по покритите с плочи ходници към стаята на Адам Уорфийлд. Още щом го видя Корбет усети неприязън към пазителя на светата утвар. Той беше висок, костелив, твърде дребнав, с дълъг крив нос и присвити, с увиснали краища устни. На Корбет му мина през ума, че под рошавите вежди, очите му гледаха лукаво и притеснено. Уорфийлд изтънчено замаха към тях за приветствие с дългите си костеливи пръсти, предложи им ейл и хляб, които Корбет отказа, въпреки негодуването на Ранулф. Обзети от неудобство тримата седнаха на една пейка, като ученици в класна стая, а пазителят на светата утвар, прикрил ръце в широките ръкави на кафявото си расо, се беше нагласил на висок стол насреща им. Изглежда доста свеж, помисли си Корбет, твърде е спокоен, не прилича на човек, натоварен с управлението на голямо абатство. Разговорът им тръгна несвързано. Корбет попита за здравето на стария абат, който в действителност беше прикован на легло и поднесе съболезнованията си за скорошната кончина на приора Роджър. Адам Уорфийлд не показа никакво вълнение.

— Изпратихме известие до Рим — гласът му беше дрезгав. — Но досега не сме получили разрешение да изберем нов приор — усмихна се с пренебрежение. — Но правя каквото мога.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Корбет.

С усилие се опита да понесе лицемерната усмивка върху лицето на монаха, затова се огледа из неприветливата, оскъдно обзаведена стая. Усещаше, че Уорфийлд е двуличен, забеляза кристалчетата фина захар по тъмното монашеско расо, очертанията на петно върху масата, оставено от чаша за вино. Писарят беше убеден, че този монах също като свещеникът от Сейнт Лоурънс Джуъри угаждаше на стомаха си.

— Ами смъртта на отец Бенедикт? — попита рязко той.

Адам Уорфийлд застина.

— Вече разказах на мастър Кейд — простена монахът. — Бяхме събудени в нашето спално помещение от мастър Уилям — иконома. Направихме каквото можахме, но от къщата останаха само зидовете.

— Не ти ли се струва странно — продължи Корбет, — че в деня на своята смърт, отец Бенедикт е изпратил до Кейд съобщение, че става нещо ужасно, нещо твърде светотатствено? Питам те сега Адам Уорфийлд, какво толкова се случва в абатството на краля, че така е разтревожило този възрастен и благочестив свещеник?

Пазителят на светата утвар дълбоко въздъхна. Корбет долови миризма на вино.

— Нашият господар, кралят — продължи Корбет, — беше дълбоко привързан към отец Бенедикт и каквото и да го е притеснявало, сега то интересува мен. Повярвай ми, ще удовлетворя своето любопитство.

Свещеникът беше загубил своето хладнокръвие, пръстите му потрепваха върху кафявата му роба.

— Отец Бенедикт беше възрастен човек — запелтечи той. — Въобразяваше си разни неща.

Протегна мършавата си шия и внезапно Корбет забеляза избледняващ морав белег от дясната страна на врата на монаха. Как така, зачуди се Корбет, ръкоположен свещеник и монах от Уестминстър има следа от любовна игра на врата си? Погледна отново и се увери, че следата не беше от порязване или одраскване при бръснене. Корбет се изправи и се загледа през ромбоидния прозорец.