Пол Дохърти - Гибелен грях

Кейд посочи на север, към другата страна на абатството.

— Ей там — каза той, — сред малка овощна градина ще откриете развалините от къщата на отец Бенедикт, а — махна с ръка — зад църквата на абатството е катедралният съвет, където се събират „Сестрите на света Марта“. Да идем ли първо там?

Корбет поклати глава.

— Не. Първо ще посетим двореца и ще се видим с иконома, възможно е той да ни каже нещо повече.

Кейд се намръщи.

— Управителят е Уилям Сенч. Обикновено е пиян и не е в състояние да ти каже ден ли е или нощ. Знаеш как е, сър Хю, щом котката я няма, мишките танцуват.

Въведоха конете си в двора на двореца. От няколко години кралят не беше идвал в двореца си и личаха следите на запустението: из двора растяха бурени, капаците на прозорците бяха затворени, вратите залостени, конюшните празни, а цветята в лехите прораснали. Някакво куче изтича и залая насреща им настръхнало, накрая Ранулф прогони мелеза. Близо до хазната, която гледаше към прорасналите градини покрай реката, откриха намръщен слуга и го изпратиха да потърси Уилям Сенч. Същият изникна на най-горното от стъпалата, които водеха към църквата „Сейнт Стивън“ и Корбет изруга полугласно. Видът на Уилям Сенч отговаряше точно на същността му — роден и завършен пияница. Имаше изпъкнали и изцъклени като на риба очи, ъгълчетата на устата му висяха като да цивреше, а носът му аленееше. Беше много грозен мъж с рядка коса и изпъкнало чело. Вече беше надигнал чашката, но щом разбра кой е Корбет, се опита да си придаде смел вид — отговорите му бяха кратки и груби, но продължаваше да гледа встрани, сякаш му се щеше да се скатае някъде.

— Не, не — каза с раздразнение. — Нищо не знам за „Сестрите на света Марта“. Срещат се в абатството, но с тамошните работи — мрачно добави — се разпорежда абат Уенлок, той е много болен.

— Тогава кой дава нарежданията?

— Ами, има само петдесет монаси и повечето са стари. Приорът Роджър почина, та пазителят на светата утвар Адам Уорфийлд дава разпорежданията.

Мъжът пристъпваше от крак на крак, като за собствено успокоение. Притеснението му нарасна, когато от едната му страна застана Кейд, а от другата Ранулф.

— Ела, ела, мастър Уилям — благо му се подигра Корбет. — Ти си важен служител, а не някаква придворна муха. Има и други въпроси, които бихме желали да обсъдим с теб.

— Какви?

— Ами най-вече смъртта на отец Бенедикт.

— Нищо не знам — изломоти управителят.

Корбет леко го подръпна за предницата на покрития с лекета елек.

— Това е — каза той — последната лъжа, която ще изречеш пред мен. Вечерта на дванайсети май, вторник, ти си видял, че къщата на отец Бенедикт гори.

— Да, да — светнаха очите на Сенч.

— И как стана това? От двора на двореца къщата не се вижда.

— Не можах да заспя. Излязох на разходка. Видях пламъците и пушека и ударих камбаната за тревога.

— И после?

— Има малък кладенец между дърветата. Донесохме ведра, но пламъците бяха силни.

Устните му провиснаха, от което още повече заприлича на уловен шаран.

— Щом потушихме огъня, претърсихме стаите. Отец Бенедикт лежеше точно зад вратата.

— И държеше ключ в ръка, така ли?

— Точно така.

— Друго нещастно обстоятелство?

— Нямаше.

— А знаеш ли как е почнал огънят?

— Отец Бенедикт беше стар, може да е изпуснал свещ, светилник или пък причината да е искра от огъня.

— И ти не забеляза нищо подозрително?

— Абсолютно нищо. Повече от това не мога да ти кажа. Адам Уорфийлд може да ти е по-полезен.

След тези думи управителят се обърна и хукна като заек, който изведнъж е съзрял лисица.

Корбет погледна Кейд, вдигна вежди и се върна през страничната врата в земите на абатството, а заместник-шерифът се смееше гръмогласно на Ранулф, който имитираше говора и кривенето на управителя.

Огромното здание на църквата на абатството, с каменни озъбени грозни фигури по капчуците и видения от ада, се издигаше пред тях. Корбет ги загледа, впечатлен от вещината с която скулпторът ги беше изобразил. Под тържествуващия на Страшния съд Христос отвратителни демони водеха прокълнатите, за да бъдат сварени в грамадния казан с врящо олио, в който дяволите ръгаха нещастните изгубени души с копия и мечове, както правят готвачите, когато варят парчета месо. Корбет дочу шум и погледна наляво към огромното и пусто, старо гробище. Тревата и конопът бяха високи към метър и половина, но Корбет видя стар градинар, който се мъчеше да очисти гробовете.