Пол Дохърти - Гибелен грях

Дочуха се стъпки и Корбет се обърна. Нисък, дебел монах, по чертите на чието посивяло лице се четяха тревога и съмнение, бързаше през дърветата към къщата на свещеника.

— Братко Уорфийлд! Братко Уорфийлд! — ломотеше неразбираемо той. — Какво става тук?

Спря се, главата му се въртеше като на врабче, имаше устни с провиснали краища и черни очички, които стрелкаха присъстващите.

— Кои са тези хора? Трябва ли ти помощ?

— Не, братко Ричард! — отговори Уорфийлд.

Дебелият монах мушна палци в украсеното с пискюли въже около кръста си.

— Ами! — възкликна, като оглеждаше помещението. — Според мен ти трябва!

— Махай се, нещастнико! — отвърна му Ранулф. — Това е сър Хю Корбет, пазителят на тайния печат, специалният пратеник на краля!

— Съжалявам, съжалявам — запелтечи дебелият монах, очите му умоляващо гледаха към Уорфийлд.

— Не се притеснявай, братко Ричард — пазителят на светата утвар силно го тупна по рамото. — Всичко тук е наред!

Уорфийлд се усмихна към Корбет.

— Брат Ричард е мой помощник и много ревностно изпълнява задълженията си.

— Чудесно — Корбет щракна с пръсти. — Тогава вие двамата можете да ми покажете входа към тайното подземие.

Преди да се обърне Корбет улови бързите, предупредителни погледи, които си размениха Уорфийлд и неговият дебел помощник.

Адам Уорфийлд ги поведе към църквата на абатството. Заредиха се каменни колони и коридори, в които цареше гробна тишина. В застоялия въздух Корбет долови мириса на тамян и гниещи цветя. През поставените високо на стените прозорци от цветно стъкло нахлуваха разноцветни лъчи, които падаха върху и без това шарените сенки. Вървяха през трансепта 23 23 Трансепт — напречен неф на готическа катедрала. — Бел.прев. , стъпките им кънтяха глухо и даже дишането им сякаш отекваше в простора под сводестия покрив. Най-после стигнаха до южния трансепт, който беше препречен от огромна дъбова врата, обкована с железни ленти и железни гвоздеи. Ръбът на вратата — там, където стигаше до горния праг, беше запечатан на няколко места с червен восък, върху който стоеше печатът на хазната. Вратата беше подсилена с три резета, всяко от които имаше по два катинара.

— За всеки катинар — обясни Адам Уорфийлд — има два ключа. Единият се пази от краля, а другият — от кмета.

Посочи ключалката.

— Ключалката също е запечатана.

Корбет се приведе и се вгледа в големия кръгъл печат от яркочервен восък, поставен от канцлера. Огледа го много внимателно.

— Не е счупен — каза. — А какво става, когато кралят пожелае да влезе?

— И аз се питах същото — намеси се Кейд. — Лордовете, натоварени с делата на хазната са го измислили много просто: вратата може да се отваря само в присъствието на краля. Досега е имал достатъчно сребро и злато, ако се нуждае от още ще разтопи резерва, който все още се пази в Тауър.

Кейд се намръщи.

— Мирът с Франция — допълни той — е причината кралят да не прибягва до хазната си.

Корбет кимна. Изглежда нямаше опасност за хазната и казаното от Кейд му напомни как из двора се носеше мълвата за хвалбите на ковчежниците, че до този момент на краля не му се е налагало да топи сребърни чаши, за да плаща на войската си.

Корбет потропа на вратата.

— Има ли стъпала зад вратата?

Адам Уорфийлд въздъхна отчаяно.

— Да, и са изпотрошени. Онзи, който опита да разбие вратата, бързо ще бъде хванат. Не казахте ли, че искате да се срещнете с жените от ордена „Сестрите на света Марта“?

И без да дочака отговор, пазителят на светата утвар и брат Ричард ги поведоха навън от абатството към манастирската обител. Квадратният вътрешен двор беше заобиколен от колонада, средата му представляваше зелен остров от тучна трева с бликащ фонтан, около който чуруликаха и прехвърчаха птици. Минаха през малка врата, спуснаха се по още ходници и влязоха в залата на катедралния съвет.

Корбет долови приглушени гласове, които стихнаха, щом прекрачиха прага. Примижа на влизане. Макар прозорците да бяха отворени, залата беше мрачна. В сенчестите ниши проблясваха свещи. Около дълга дъбова маса бяха насядали група жени. Щом спряха да говорят и се обърнаха към тях, Корбет усети тъгата, която цареше. В началото трудно ги различаваше, едва ги виждаше на слабата светлина и се завзира в тях по-старателно: всичките бяха покрити с тъмносини воали, прикрепени със златни ширити. Роклите и ризите им бяха в различни цветове, но отгоре носеха къси наметки в тон с воалите. Съсредоточи вниманието си върху облеклото им и различи образа на Христос и на жена, коленичила до него, вероятно света Марта. Зърна голи глезени под масата и осъзна, че тези дами, макар и от висшата аристокрация, също като много от благородните вдовици, следват монашеския правилник в духовния си път. Като си даваше сметка, че собствените му ботуши глухо тропат по покрития с дъски под, Корбет поведе другите през залата, въпреки че забеляза как Кейд и монасите се дърпат, сякаш искат да се скрият.