Пол Дохърти - Гибелен грях

— Е какви са — приведе се напред лейди Катрин — въпросите ти, писарю?

Прокашля се и хвърли поглед към събеседника си.

— Знаехме, че идвате насам — добави тя. — Кралят ни извести, но лейди Имелда винаги постъпва така.

Лейди Фицуорън приглади синята наметка на коленете си.

— Имате въпроси към нас за убийствата на момичетата, нали?

— Да, милейди.

— Не знаем нищо. Опитахме се да ги разкрием, но дори и сред жените, с които работим, няма и следа от намек, слух или подозрение кой може да е убиецът — лейди Фицуорън облиза устни. — Работим с окаяните, онези, които поне така изглеждат, и Бог е изоставил. Разбира се, ние вярваме в обратното. Не се интересуваме какво правят и кого познават, къде ходят и кои мъже купуват телата им. Дори от душите им не се интересуваме. Грижим се за тях като за човешки същества, като за хванати в клопката на мизерията и невежеството жени, които са били подмамени от красиви, празни обещания за богатство. Вярваме, че ако ги измъкнем от тази клопка, после всичко ще се нареди.

Корбет не откъсваше очи от жената. Не можеше да я разбере. Беше рязка и същевременно нежна; имаше идеали, но беше и трезвомислеща. Погледна встрани и му се дощя Ранулф да престане да зяпа лейди Мери, а и тя да спре да го гледа с тези кръгли, като на кошута очи, които разбунваха толкова спомени в неговата собствена душа.

— И вие не знаете нищо, така ли?

— Съвсем нищо.

— Наистина ли, лейди Мери?

Корбет се обърна, като пренебрегна раздразненото сумтене на лейди Фицуорън. Младата жена прочисти гърлото си.

— Лейди Катрин беше точна.

Гласът й беше мек, но Корбет долови гърления изговор, следа от акцент в мелодията на изказа. Много напомняше на шотландския и Корбет си припомни, че Невил беше могъщ род, който притежаваше обширни земи в Уестморленд и по протежението на Нордърн Марч.

— Не знаем друго, освен това, че някой с черна като нощ душа убива тези нещастници — измърмори тя. — В началото присъствах на погребенията им в Сейнт Лоурънс Джуъри, на първите три или четири, но после спрях. Нали разбираш, сър Хю? Завършекът на един живот заслужава повече от мръсно платно, в което да те увият и да те метнат като вързоп в дупка в земята.

Корбет си спомни видяното в църквата по-рано този ден и кимна.

— Тогава да обсъдим друго — Корбет млъкна, защото големите камбани на абатството зазвъняха за следобедната литургия и той се зачуди дали монасите ще си направят усилието да изпълнят духовните си задължения.

— Какво друго имаме да обсъждаме? — тросна се лейди Катрин.

— Смъртта на лейди Съмървил. Една от вашите сестри, която е била убита в понеделник, единайсети май, докато е преминавала през Смитфийлд.

— За това мога да ти помогна — обади се лейди Мери. Приведе се с ръце в скута. — В деня на смъртта й имахме събрание тук, приключихме късно следобед. Тогава двете с лейди Съмървил си тръгнахме от Уестминстър. Решихме да вървим пеша, заради хубавото време. Отминахме Холборн и посетихме пациенти в болницата на „Сейнт Бартолъмю“. Лейди Съмървил си е тръгнала от болницата, но така и не се е прибрала вкъщи, мъртвото й тяло било открито в ранните часове на следващата сутрин.

— Таеше ли някой неприязън към нея?

— Не, тя беше тиха, неприветлива и саможива. Доста тъга се бе насъбрала в живота й.

— Каква именно?

— Съпругът й починал преди години на бойното поле в Шотландия. Мисля, че единственият им син беше разочарование за нея — лейди Мери изглеждаше разстроена. — Сър Гилбърт Съмървил се интересува повече от удоволствията в живота, непрекъснато напомняше на майка си, че като военачалник на краля баща му нищо не е спечелил през живота си, като се изключи една стрела във врата.

Корбет седеше и разглеждаше стената зад нея. Твърде много играчи има, помисли си. Всеки можеше да е убиецът.

— Преди да умре — попита той — лейди Съмървил казвала ли е нещо, което да е странно или неудобно за някого?

— Не — отвърна хапливо Фицуорън.

— О, хайде стига! — гласът на Корбет стана рязък. — Чух, че непрекъснато е повтаряла думите „Cucullus non facit monachum“: расото не прави монаха, така ли е?

— О, да — лейди Мери сложи пръсти на устните си. — Непрекъснато го повтаряше. Всъщност повтори го и на мен в деня на смъртта си.

— При какви обстоятелства?

— Бяхме тук и наблюдавахме как монасите излизат един по един от църквата на абатството. Казах нещо за това колко си приличат и колко е трудно да ги различиш един от друг с техните качулки. Тя само повтори тия думи. Попитах я, какво иска да каже, но тя се засмя и тръгна нанякъде.