Пол Дохърти - Гибелен грях

— Винаги ли ходят така облечени? — прошепна Ранулф.

— Едва ли — промърмори Корбет. — Само когато се срещат.

— Защо шепнеш? Какво търсиш тук?

Възрастна, белокоса дама, седнала начело на масата, се изправи и сложи шепа на ухото си. Отново се провикна към тях и високата дама от дясната й страна повтори въпроса.

— Господа, това е събрание на нашето сестринство. Не почукахте, нито поискахте позволение да влезете.

— Милейди — отвърна Корбет, — тук сме по нареждане на краля.

Останалата част от седящите дами зашушукаха помежду си, но възрастната дама начело на масата плесна с ръце за тишина, а високата жена от дясната й страна се изправи и с плавна походка тръгна към тях да ги посрещне. Корбет хвърли бърз поглед на дамите около масата и преброи, че са седемнайсет.

— Аз съм лейди Катрин Фицуорън — заяви високата жена. — Нашата игуменка, лейди Имелда де Лейси, ви зададе въпрос. Вие кои сте?

Корбет впери поглед в нея и забеляза измъкналата се изпод монашеската шапчица сива коса, макар жената да беше все още млада: кожата по лицето й беше гладка и без бръчки, високите й скули подчертаваха гълъбовосивите й очи, но присвитите й като на стара мома устни правеха изражението й кисело. Корбет не изгуби самообладание, беше привикнал на властните маниери на придворните и знаеше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.

— Знам кои сте — очите на лейди Фицуорън блестяха презрително към монасите. — А ти — дългият й костелив пръст се насочи към Кейд — си помощник-шерифът, неспособен да залови убиеца, окървавил ръцете си с бедните, нещастни момичета.

Докато тя говореше, Корбет отправи поглед към дамата, която седеше начело на масата. „Трябва да съм много внимателен“, помисли си той. Тази де Лейси трябваше да е към седемдесетгодишна, вдовица на един от великите наставници на Едуард, а покойният съпруг на лейди Фицуорън беше един от най-добрите генерали на краля в Уелс. Корбет си пое дълбоко въздух и предупредително стрелна с очи Ранулф.

— Милейди — пристъпи той, — аз съм сър Хю Корбет, пазител на тайния печат и главен писар на Върховния съд.

Лейди Катрин веднага му протегна бялата си, фина ръка, за да я целуне, което той и стори, като реши да пренебрегне сподавения смях на Ранулф.

— Сам кралят ме изпрати тук, за да разследвам смъртта на лейди Съмървил и — Корбет се запъна — другите нещастия, за които ти спомена.

— Тогава ти, сър Хю, си добре дошъл — грубо отвърна тя, — но за какво са ти притрябвали монасите?

На Уорфийлд и брат Ричард не им беше необходимо второ подканване, за да се измъкнат от залата като подплашени зайци.

— Е? — лейди Катрин се обърна, усмивката й беше крива. — Трябват ни още столове.

Плесна с ръце и прислужващата жена, седнала в тъмна ниша с прозорец, скочи да изпълни нареждането й. Корбет едва остана сериозен, когато жената с мърморене и мрънкане повлече от стоящите до стената три стола с високи облегалки и ги остави до близкия край на овалната маса. Корбет нареди на Ранулф и Кейд да й помогнат. Лейди Катрин се оттегли отново на мястото си, докато тримата смутени мъже заемаха своите места.

— Май ще е най-добре — обяви старата де Лейси с неочаквано ясен глас, — ако разкажем на кралския пратеник — в думите й имаше сарказъм — нещичко за „Сестрите на света Марта“.

— Ние сме послушници — допълни тя сърдечно, — вдовици, които следват повелите на свети Павел и сме посветили себе си на милосърдни дела. Дали сме тържествен обет за подчинение пред епископа на Лондон, а работата ни е сред жените, скитащи из улиците на Лондон. Жените — проницателните й очи се сведоха към Корбет, — които трябва да продават телата си, за да задоволяват мъжете мръсните си, лъстиви желания.

Тя спря и се вгледа в Корбет, сякаш той лично носеше отговорност за всяка уличница в Лондон.

Корбет прехапа отвътре устни, за да не се разсмее. Ранулф сведе глава и получи ритник под масата.

— Ако се засмееш, Ранулф — изсъска с крайчеца на устата си Корбет, — ще ти извия врата със собствените си ръце!

— Какво беше това? Какво беше това? — де Лейси пак сложи шепата си на ухото.

— Нищо, милейди. Дощя ми се да се уверя, че слугата ми добре е настанил конете в конюшнята.

Възрастната дама почука по масата с дървено чукче.

— Когато говоря, ви се разрешава да слушате внимателно!

Корбет скри лицето си в ръце и здраво прехапал долната си устна, си припомняше истории за де Лейси: как тази жена често придружавала съпруга си на военните походи и беше способна да използва език, от който и закоравял търгаш би се изчервил. Погледът му се стрелна към останалите около масата. За голяма изненада, не и за лейди Катрин Фицуорън, останалите вече седяха, свели глави, раменете на някои се тресяха и Корбет осъзна, че не само той намира ситуацията за комична. Понеже лейди Имелда приключваше с язвителното си описание на предназначението на ордена, той остана неподвижен.