Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— Войниците решиха, че е време да си вървят — обясни Че Лу. — И го направиха.

— Взривили са вратата! — досети се Елек. Той млъкна и се заслуша. От горния край на коридора се дочуха стъпки, които се приближаваха. — А това кой е?

Че Лу сведе глава и напрегна слух. На лицето й изгря усмивка, когато видя кой идва към тях.

— Май не можеш да се разделиш с мен, стари приятелю. — Тя прегърна Ло Фа.

— Не се надценявай, отдавна не си момиче.

Че Лу отстъпи назад.

— Тогава какво има?

Ло Фа се чукна по ухото.

— Слушай.

— Нищо не чувам.

— Правилно — кимна Ло Фа. — А вече трябваше да гърмят изстрели. Между наемниците и армията. Но ги няма. Разбираш ли? Излязох горе и се огледах. Там няма никой. Войниците са изчезнали. Горе е пусто.

В продължение на няколко секунди се възцари пълна тишина.

— И защо според теб са го направили? — попита Че Лу с разтреперан глас. Имаше само едно логично обяснение, но тя не смееше да го каже.

Ло Фа нямаше подобни скрупули.

— Сигурно ще направят опит да взривят гробницата. Затова са дали сигнал за евакуация на района.

— Искат да ни унищожат, значи — кимна Елек. Той се извъртя и пое към контролната зала. След кратко колебание Че Лу и Ло Фа го последваха.

— „Колумбия“ е унищожена — Копина хвърли снимките върху масата в заседателната зала. — Това са спътникови снимки. Вижда се само „нокътят“ и останки.

— На борда имаше десет човека, нали? — попита Дънкан.

— Да.

— Има ли възможност някой да е оцелял?

— Не.

— Остава един неразрешен въпрос. Възможно ли е на борда на „нокътя“ да се крият оцелели аирлианци?

— Нямам представа — вдигна рамене Копина. — Корпусът изглежда невредим. Нищо чудно взривът да е засегнал само двигателя. Чакайте, нима ни обвинявате в небрежност? Нямаше да пратим тези хора горе, ако подозирахме, че могат да попаднат в клопка.

— Може би… — поде Дънкан.

— Какво?

— Може би в „нокътя“ няма оцелели аирлианци. Ами ако го управляват дистанционно?

— Това няма значение. Свършено е с „Колумбия“.

— А какво е положението с кораба-майка?

— Осболд се готви за прехвърляне. Никакви признаци да са оцелели аирлианците, които бяха на борда.

— Какво е разстоянието между кораба-майка и „нокътя“?

— Около осемстотин километра.

— Тоест, изключено е от „нокътя“ да стрелят по кораба-майка?

— Така поне ми се струва — отвърна неуверено Копина.

— Освен ако не са го оставили за примамка.

— Вижте, аз само отговарям за полета. Не планирам военни операции.

— Така е — кимна мрачно Дънкан. — Чудя се обаче, кой го прави?

Круто спря и вдигна ръка. Войниците, които го следваха, замръзнаха неподвижно. Бяха се отдалечили на около два километра от гробницата, но все още нямаше и следа от човешко присъствие.

— Тук нещо не е наред — промърмори Круто. — Допреди няколко часа мястото гъмжеше от жълти.

— Може да са се уплашили от взрива — предположи войникът до него.

— Много сме страшни, няма що. Каквото и да е… — той размаха ръка и даде сигнал на патрулите от двете страни да тръгват.

В товарния отсек на „Индевър“ лейтенант Осболд извършваше последна проверка на бойния скафандър. На няколко пъти през последните минути лявата част на лицето му се разкривяваше от неприятен тик. Струваше му се, че по бузата се стича сълза, но в действителност, това бе капка кръв.

Грамадният корпус на кораба-майка изпълваше пространството над главите им. Совалката бе само на пет-шест метра от пробойната и продължаваше да се придържа към ръба с помощта на манипулаторната ръка.

— Продължаваме според плана — обяви той по радиото.

Първата двойка от „тюлените“ — Ериксън и Теръл — се отдалечиха, с помощта на реактивните си раници, от товарния отсек и се насочиха към зейналата паст на кораба-майка. Отзад ги следваше и втората двойка — Лопес и Коновър.

Осболд засега изчакваше. Наблюдаваше движението на хората си, чийто тъмни силуети се очертаваха на фона на кораба-майка. Изведнъж почувства ритмично пулсиране в главата си, остра болка, която сякаш разкъсваше мозъка му. От очите му бликна нова порция кървави сълзи. Той вдигна своя МК-48 и стреля.

Петнадесетсантиметровите проектили застигаха един по един облечените в скафандри фигури на неговите другари и се забиваха през подсилената им обшивка. Писъците им отекваха дълго в слушалките на Осболд.

— Какво става? — извика Дънкан.

— Той е Водач! — посочи Копина. Тя извади от джоба си миниатюрен уред.