Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

— Преди да отлетя за Египет, трябва да свърша още една дребна работа — обясни тя на Муалама. — Има един човек, с когото ми се ще да разменя няколко думи. Казва се Вернер фон Сеект.

Муалама кимна.

— Чувал съм за него. Бил е с немската група, посетила през 42-ра Голямата пирамида, откъдето взели аирлианската атомна бомба.

Дънкан го погледна изненадано. Информацията все още бе строго секретна.

— Откъде знаете?

— Бил съм на много места през изминалите години — отвърна безгрижно Муалама. — Включително и в пирамидите. Уверен съм, че сър Ричард Бъртън е знаел за онова черно ковчеже.

Болницата на авиобазата вече се виждаше. Пилотът насочи скакалеца към въртолетното летище.

— Но защо го е запазил в тайна?

— Дал е дума. Научих много неща за него, като посетих местата, където е бил и той. Накарали са го да обещае, че ще го запази в тайна. Но сигурен съм, че в ръкописа ще намерим повече информация.

Дънкан поклати глава.

— Ах тези англичани, с техните разбирания за чест.

— Честта не е лошо нещо — възрази Муалама. — Може да се окаже най-важното достойнство по пътя към истината.

Дънкан се канеше да отговори, но в този момент скакалецът се приземи.

— Е да вървим.

Великденският остров

9 часа и 50 минути до разрушението

Слънцето огря скалните склонове на Великденския остров, разкривайки призрачна сцена. Няколко от съществата, които стражът бе пленил на борда на „Вашингтон“, бяха мъртви. По заповед на стража роботът-биоманипулатор бе проверил жизнените им функции, забивайки метална игла в телата. Нямаше никаква реакция. Другите обекти даваха повече надежди — дърпаха се в напразни опити да се освободят от оковите си и викаха за помощ.

Ала вниманието на стража бе съсредоточено върху една конкретна групичка от живи същества. Биоманипулаторът я приближи, поклащайки се върху стоманените си крака, и камерата му проследи равномерното повдигане на гърдите. Очите на образците бяха отворени, но погледът им бе изцъклен, насочен право към заслепяващите лъчи на слънцето.

Стражът отчете това като положителен признак и нареди на биоманипулатора да махне оковите. Дори и след това мъжете и жените — десет на брой — продължиха да лежат неподвижно, без да забелязват, че са свободни.

А междувременно стражът стартира нова команда и разпрати необходимите разпореждания.

Един по един хората се надигаха и пристъпваха несигурно. Един не можа да се справи, препъна се, тупна и остана да лежи неподвижно. Още двама последваха примера му, но другите седем се държаха. Започнаха да се движат с трескави движения, но скоро неколцина от тях също паднаха.

След три минути всичките лежаха неподвижно. Бяха мъртви.

Но стражът се беше сдобил с важна информация. Той разпрати нови заповеди до своите роботи, произвеждащи нановируси.

Мозъкът на Кели продължаваше да съществува, макар тялото й да гъмжеше от различни нановируси. Мозъкът й бе свързан със стража посредством един златист псевдопод от уплътнено електромагнитно поле и тя получаваше информация от него по същия път, който стражът използваше, за да черпи от нея нужните му сведения.

Докато следеше изпитанията, които се провеждаха с членовете на екипажа на „Вашингтон“, по бузата й се търкулна една сълза — единственият външен признак, че още е жива.

Кели имаше повече възможности отпреди да прониква в различни части от базата данни на стража, тъй като компютърът на пришълците сега бе зает от сложната задача да подава серия от команди до нановирусите, да възстановява ефективните модели, да разрушава ненужните и дефектните и да конструира нови.

Сълзите по бузите й се смесваха с потта, която се стичаше от челото й, докато тя бе съсредоточила всичките си сили в оформянето на една единствена мисъл — нищо повече от опит за кратка команда, която остана незабелязана сред многобройния лабиринт от сведения и разпореждания. Мисловният й импулс потъна сред морето от безброй подобни, вливайки се в единния поток.

Авиобазата Нелис, Невада

9 часа и 40 минути до разрушението

Дънкан разглеждаше мислено лицето на стареца, докато чакаше лекарствата да го върнат в съзнание.

— От толкова отдавна ни лъжеш — поде тя без предисловия, след като той отвори очи. — Някога въобще казвал ли си истината?

— Казвал съм ви повече истини, отколкото предполагаш — отвърна фон Сеект.

— За Копието на съдбата истината ли каза?

— Да.

Дънкан не знаеше дали да му вярва, но причината да дойде отново тук бе друга.