Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

С последни усилия на замиращото съзнание Паша си наложи да натисне бутона. Един след друг избухнаха взривовете, поставени по протежение на асансьорната шахта. Надолу по коридора отекна още една експлозия. Бяха се озовали в капан.

Катенка изкрещя като побесняла, завъртя се и изпразни целия пълнител в бездиханното тяло на Паша. Куршумите се забиваха беззвучно в трупа или рикошираха с искри от каменния под. Яков използва този момент да атакува, като запрати Търкот право в Катенка. Майк, подготвен за това, се извъртя във въздуха и сграбчи дулото на автомата в момента на стълкновението. Той изруга сподавено, когато дланта му едва не залепна за нагорещената цев, досущ както бе станало преди няколко месеца в Германия.

Майк изтръгна оръжието, а Яков сграбчи Катенка отзад и я прикова към стената. Избухна и последният взрив, от който в кабината на асансьора се посипаха едри бетонни късове. Тунелът се изпълни с прах, който още повече ограничи видимостта.

— Какво си ти? — извика Яков на жената, която се гърчеше в ръцете му.

Търкот доближи автомата до слепоочието й, но тя не му обърна внимание. Яков разреши проблема, като изви силно ръката й. Жената изсъска, но се усмири.

— Ако продължаваш да се опъваш, ще ти счупя ръката — предупреди я руснакът. — Казвай за кого работиш!

Катенка се обърна и плю в лицето му. Изведнъж по тялото й преминаха конвулсии и очите й се затвориха. Тя се строполи на земята. Яков коленичи до нея и опипа шията й.

— Господи! Мъртва е!

— Как го направи? — попита Търкот.

Яков не го чу. Гледаше натъжено жената.

— А аз й вярвах. Жалко…

Търкот също коленичи до трупа на Катенка. Повдигна единия клепач и почувства, как под пръстите му нещо се измества. Контактна леща. Под нея имаше кървавочервени зеници.

— Онези, които чакат .

Яков кимна.

— Разбрали са за архивите. Льончика ги е залъгвал от години, а ние взехме, че я доведохме право при тях. — Яков се надигна и доближи тялото на Паша. Извади шилото, взе пистолета и няколко малки осколочни и заслепяващи гранати от колана и и ги разпредели между двамата. След това покри лицето й с шала.

Търкот се изправи и погледна часовника. В известен смисъл инцидентът с Катенка му бе вдъхнал нови надежди, защото означаваше, че са на правилен път. Това, което им беше нужно, се намираше в Русия.

— Да вървим — той пое навътре в коридора. Яков го последва, а зад тях останаха само трупове.

Полковник Толин чакаше търпеливо, докато хората му разчистваха асансьорната шахта. Веднага щом привършиха и се отдръпнаха, той се надвеси над отвора и освети дъното с мощен прожектор. През облаците прах се виждаше таванът на кабината, засипан от бетонни парчета.

Толин беше полковник от ГРУ, разузнавателния отдел на руската армия. Двамата с Катенка работеха заедно от доста години и нямаха тайни помежду си, макар полковникът да бе неин подчинен. Катенка го бе инструктирала да остане отвън и да се намеси само при нужда, но разрушаването на асансьора не беше обсъждано между двамата като възможност и сега той не знаеше как да постъпи.

Полковникът носеше окачена с ремък през шията малка метална кутия. Той я отвори и включи копчето, което задействаше миниатюрния екран. Екранът се раздели и от двете страни изгря по една светеща точка. Левият край на екрана показваше хоризонталните координати, а десният — вертикалните. Обектът, който се засичаше с помощта на прибора, бе силно радиоактивен изотоп.

— У кого са плановете? — попита Толин.

— У мен — един млад инженер си проправи път между тежковъоръжените барети, които заобикаляха командира, коленичи до него и разгърна плановете на пода. — Само че са стари. Не зная кога за последен път са нанасяни корекции. Подземните тунели нерядко преминаваха от една организация в друга.

Толин не му обърна внимание. Извади молив, надникна в прибора и нанесе точката на пресичането на съответното й място.

— Къде е това?

— В северна посока, на около триста метра. Дълбочината е осемдесет метра. Този тунел за щастие е отбелязан. По-надолу се пресича с друга галерия. Съвсем близо е до мястото, което ви интересува.

— Можем ли да слезем долу? — попита Толин.

— Няма да е лесно. Има един таен проход под Арсенала, а оттам… — инженерът млъкна, осъзнал, че говори на себе си. Толин вече бе тръгнал.

Зона 51, авиобазата Нелис

10 часа до разрушението

Дънкан отново рееше поглед из пустинята през прозрачната стена на скакалеца.