Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

Когато се приближи на шестдесетина километра до „нокътя“, камерите на спътника вече бяха прихванали целта и реакторът започна да захранва с енергия лазерното оръдие. В мига, когато енергийното ниво на кондензатора премина петдесет процента, на самия връх на „хищния нокът“ се появи златисто сияние. Една тъничка блестяща линия свърза двата космически съда, преодолявайки разстоянието между тях със скоростта на светлината, и неочаквано „Уорфайтър“ се озова обгърнат от силово поле. За частица от секундата бяха прекъснати всички комуникационни канали между спътника и наземния контрол. Енергийното ниво в кондензатора замръзна на достигнатите петдесет процента. С помощта на силовото поле и светлинния лъч „нокътят“ постепенно изтегли „Уорфайтър“ в близост до себе си и сега между двата космически обекта имаше не повече от петдесет метра.

Около петнадесет минути „Уорфайтър“ и „нокътят“ летяха заедно. Земята отдолу продължаваше да се върти и не след дълго те се озоваха над западната част на Съединените щати. Златистият лъч завъртя бавно „Уорфайтър“, докато сателитните му чинии отново се обърнаха към Земята. Този път камерите прихванаха цел върху земната повърхност.

Подаден бе сигнал за възобновяване на зареждането на кондензатора и енергийното ниво на лазерното оръдие отново започна да се приближава до критичната си точка. Изведнъж блесна ярка светлина и тесният сноп от високочестотни електромагнитни трептения прониза разредената атмосфера.

Невада, Зона 51

Разположена на около сто и петдесет километра северозападно от Лас Вегас, на брега на пресъхнало езеро, сгушено между две планини, Зона 51 се състоеше от три основни части. Най-забележителната от тях бе дългата към дванадесет километра бетонна писта, която се простираше в низината по протежение на пресъхналото Езеро на конярите. Това несъмнено бе най-дългата писта в целия свят и се използваше за излитане и приземяване на свръхмодерните летателни апарати, конструирани от американски военни инженери.

Втората, по-малко забележима част на комплекса бе техническата работилница на повърхността, състояща се от хангари, няколко цеха и кулата на летището.

Третата част — невидима с просто око на повърхността — бяха двата големи хангара, изкопани във вътрешността на Планината на конярите, и останалите подземни съоръжения, в които се помещаваше агенцията, отговорна за управлението на Зона 51. Вече пет десетилетия тази роля се изпълняваше от група, наречена „Меджик-12“.

Ала всички обичайни операции в Зона 51 бяха прекратени внезапно и неочаквано в мига, когато от небето се спусна ослепителен лъч светлина и порази един от хангарите. Първо в тавана му бе прогорена огромна дупка. После се разнесе взрив, последван от още няколко затихващи експлозии. Само след няколко секунди хангарът бе разрушен до основи, а телата на нещастниците вътре бяха така обгорени и разпокъсани, че щяха да бъдат необходими много дни, преди да бъдат събрани и разпознати.

Мато Гросо, Бразилия

След повече от три дни мъчително пътешествие водопадите най-сетне се показаха. Грохотът им се чуваше часове преди това. Нищо не можеше да се сравни със звука от един милиард литра вода, стоварващи се едновременно от ръба на южноамериканското плато Парана върху лежащите 71 метра по-надолу натрошени и назъбени скали. Кънтящ вик на природата, който утихваше само веднъж на четиридесет години — по време на сухия сезон в горната част на реката.

Гледката напълно съответстваше на страховития звук. Сякаш цял един океан се изливаше в бездната, когато река Икуака, пресичаща южната част на Бразилия, започваше да подскача върху каскадата от близо 275 самостоятелни водопада, широка към четири и половина километра и разделена от няколко скалисти острова, върху които прегърбени дръвчета се съпротивляваха отчаяно на плътната пелена от водни пръски.

Спряла малко по-надолу, на един от бреговете на реката, малката групичка се любуваше смаяно на величествената гледка. Най-сетне, след няколко минути, един от пътешествениците, който се отличаваше с едрата си фигура, откъсна поглед от водопадите и го сведе към тясната клисура пред тях, през която се стичаше водата.

— Garganta del Diablo ! — извика в ухото на високия мъж Бауру, тукашният водач, опитвайки се да надвие грохота на водопада, и посочи клисурата. — Нали това търсехте, професоре?

— Дяволското гърло — кимна високият черен мъж. Професор Ниама Муалама беше висок към метър и деветдесет и пет. Строен, но не мършав, с широки рамене и с мускули, които се усукваха при всяко движение като стоманени въжета. Имаше широко, добродушно лице и дружелюбна усмивка, която рядко слизаше от устните му. Единствените белези за зрялата му възраст бяха ситните бръчици около очите и сребърните връхчета на къдравите му, черни коси. В действителност професорът имаше внучка на една година, която живееше в Найроби, жена му бе починала преди три години от рак и оттогава той бе посветил цялото си свободно време на фикс-идеята на своя живот.