Робърт Дохърти - Зона 51 - Сфинксът

Каменните плочи бяха съвсем гладки.

Постепенно се доближи до отсрещния край. Спомни си, че Каджи бе използвал пръстена, за да отвори някои от тайните врати.

— Чужденецо… — долетя до него слаб шепот.

— Да? — Бъртън се приведе над лицето на Каджи.

— Спомни си, че ми даде дума…

— Винаги ще пазя… — поде Бъртън, но в този момент забеляза, че арабинът е спрял да диша. Той дръпна наметалото си и покри лицето му.

След като се помоли за душата му, доколкото си спомняше съответния текст от Корана, Бъртън постави лампата на пода и намали докрай пламъка. След това измъкна пръстена от ръката на умрелия. Приближи го до мъждукащата светлина и го огледа — око и пирамида, също като на медальона.

В лампата имаше по-малко от един пръст керосин, скоро щеше да го обгърне мрак.

Бъртън отново се зае да оглежда стената, но когато, без да открие нищо, се върна при мъртвото тяло, пламъчето вече се готвеше да угасне. Пътешественикът седна и се опита да запази самообладание. Сети се за една идея отпреди малко. Каджи бе използвал пръстена, за да отваря вратите. Но последната врата бе различна. По нищо не личеше, че я има, докато Каджи не докосна с пръстена определеното място. А това означаваше…

Фенерът угасна и в помещението се възцари непрогледна тъмнина. Бъртън разтърка с длан раните си и болката го накара да забрави за миг паниката, която заплашваше да го овладее.

Спомни си последните думи на Каджи. Защо арабинът толкова се безпокоеше дали ще запази в тайна онова, което му бе разказал? Отговорът бе очевиден — защото имаше изход навън. Та нали Каджи бе споменал два Портала на Росту: единият по вода и другият по суша. Той пропълзя на лакти и колене до далечната стена. Нахлузи пръстена на средния си пръст и обърна пластинката с окото към дланта си. След това прокара бавно пръстена по гладката повърхност, като започна отдолу и продължи методично, сантиметър по сантиметър.

Нямаше никакъв начин да определи колко време измина, преди да достигне горния край на стената. Завъртя се надясно и се зае със следващата стена.

След безкрайно много време отново се озова при тялото на Каджи. Трупът бе съвсем изстинал и с ранни белези на вкочаняване. Бъртън имаше доста богат опит с мъртъвци и познаваше добре стадиите на смъртта.

Никъде по повърхността на стените не откри място, предназначено за пръстена.

Бъртън се облегна изморен. Беше забравил за неимоверната тежест на пирамидата, която се издигаше над него. Всъщност, дори не смяташе, че се намира под пирамидата. Някъде отдалеч долиташе тътенът на подземната река.

Спомни си за красивата Изабел, която очакваше завръщането му у дома, в Англия. За местата, които би искал да посети. За невероятната история, която му бе разказал Каджи. За аирлианците, които не са хора. За техните слуги, които живеят на Земята. За древната война, която още продължава.

— Няма да издъхна на това проклето място! — извика Бъртън. Болката от наново отворилите се рани пробуди в него неподозирана сила. Докато е жив, има и надежда.

Викът му отекна в стените на помещението и когато заглъхна, той отново дочу тътена на подземната река. Притисна ухо към стената, стараейки се да определи от каква посока идва. Със сигурност беше на известна дълбочина под него.

Бъртън започна да изследва сантиметър по сантиметър пода, плъзгайки по него пръстена с тайнствения знак. Когато най-сетне долови скърцането на отместващата се плоча, той замръзна неподвижно. Изведнъж в лицето го удари свеж, хладен полъх. Продължи да опипва с ръце, докато стигна ръба на отвора — беше с квадратна форма, всяка страна по около осем стъпки, точно, в средата на помещението. Наведе се над него, но отдолу не проникваше никаква светлина. Въздухът, който идваше от тунела, бе влажен, а тътенът на реката се усилваше.

Той протегна надолу ръка, но не напипа нищо. Нямаше никакъв начин да определи какво е разстоянието до дъното — десет или сто стъпки. Дори не знаеше дали там го очаква камък, или вода.

Той седна на края, сграбчи ръба на отвора и се изхлузи надолу. Почти увисна на ръце, но въпреки това босите му пети не опряха в нищо. С огромно усилие изтегли обратно жилавото си тяло, просна се на плочата до отвора и задиша тежко. След като си пое дъх, наведе се и извика с всичка сила:

— Ей!

Тъмнината отдолу погълна дори гласа му. Въображението му бе завладяно от кошмарни мисли за кладенци без дъно, водещи право в сърцето на Земята… или в пъкъла. Бъртън си наложи да запази самообладание. Каквото и да го чакаше там, това бе единственият път за спасение.