Робърт Дохърти - Зона 51 - Истината

Сега останалите от онези, които бяха действали от Зона 51, смятаха това уединено място за свой щаб. Като се имаше предвид, че Яков се намираше в Турция, а Търкот — на Еверест, както и че Че Лу и Муалама бяха мъртви, там бяха останали само майор Куин и Лари Кинкейд.

Двамата действаха в две свързочни коли, които командирът на Делта Форс, стар военен приятел на Търкот, бе докарал от недалечния Форт Браг. Колите бяха включени в секретната военна комуникационна система МИЛСТАР. Достъпът до нея позволяваше на двамата поне да се опитат да останат на хребета на вихрените събития.

Лари Кинкейд провери последните снимки от Марс, получени от космическия телескоп Хъбъл. Беше работил десетки години в ЛРД — Лабораторията за реактивно движение — и НАСА. Бяха го привлекли в Зона 51, когато се установи, че аирлианците имат древна база в Сидония на Марс. Оттогава той наблюдаваше активността на Червената планета и по-конкретно Сидония, както и неотдавнашния строеж на високия склон на Монс Олимпус.

Преди Яков да овладее главния пазител, строежът на Монс Олимпус, изглежда, бе напредвал бързо. Многобройни черни подпори пресичаха огромната яма, изкопана в горната част на вулкана. Кинкейд можеше да съди по сенките, че подпорите се издигат на десетина метра над земята. Върху повечето от тях имаше решетъчни конструкции, които му приличаха на паяжина с пролуки, запълнени с лъскава материя. Над ямата и решетките се издигаха три извити навътре кули, две от които — очевидно готови и абсолютно еднакви, докато третата беше малко по-къса и все още недовършена. Размерите им бяха поразителни, дори като се имаше предвид по-слабото гравитационно поле на Марс, само три осми от земното. Всяка от тях беше висока поне хиляда и петстотин метра, много над три пъти повече от Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк. И бяха извити към центъра на ямата, като върховете им се доближаваха на четиристотин метра едни от други.

Въпреки огромните си размери, строежът не можеше да се сравнява с угасналия вулкан, до чийто връх се намираше. Монс Олимпус беше най-високата планина в Слънчевата система — издигаше се на повече от двадесет и четири километра над марсианския терен. Широчината на основата му беше почти петстотин и петдесет километра. Вулканът, наред с по-малките си събратя, образуващи масива Тарзис, беше толкова грамаден, че влияеше върху въртенето на планетата.

Роботите, които участваха в строежа, бяха принудени да прокопаят високия шест и половина километра насип около планината и да построят сто и шестдесет километрова рампа, за да си осигурят достъп до върха. Те идваха от Сидония и носеха материали от „Лицето“, което земните хора отдавна бяха забелязали на това място.

Нещо бе разрушено в Сидония, заключи Кинкейд. И сега го възстановяваха на много по-голяма височина. Като бе овладял главния пазител, Яков беше изключил контрола, упражняван от сидонийския пазител върху роботите, и строежът бе спрял. Малко преди да завършат обекта, виждаше той — ала какъв обект?

Глождеше го някакъв спомен — беше сигурен, че е виждал такова нещо. Къде? Кога? И най-важното, какво? Той се замисли. Ако бе виждал такова нещо, трябваше да е някъде на Земята. Кинкейд изключи марсианската обстановка и се съсредоточи върху строежа.

Дълбока яма. С кули. И решетки.

И тогава внезапно го осени. Къде беше виждал такова нещо на Земята. В Пуерто Рико. Обсерваторията Аресибо — най-големият радиотелескоп на света. С диаметър над триста метра на площ от двадесет акра. Докато работеше в НАСА, Кинкейд го беше посещавал няколко пъти. Строежът му бе отнел три години — от 1960 до 1963, ако не грешеше. Аирлианците почти го бяха завършили за също толкова седмици, при това техният беше много по-голям.

Той взе снимката и отново я разгледа. Нямаше никакво съмнение. На Монс Олимпус бяха построили почти същото нещо, само че в невъобразимо по-големи мащаби. Той бързо направи няколко изчисления и стигна до поразителния факт, че марсианският телескоп ще е сто пъти по-голям от Аресибо.

Защо им трябваше толкова голямо устройство? Аресибо бе създаден, за да засича радиовълни от далечния космос. Дали аирлианците в Сидония очакваха да получат съобщение? От кого? И… Кинкейд се откъсна от блуждаещите си мисли, защото му хрумна нещо страшно. Макар че се използваше главно като приемник, Аресибо можеше да предава. Естествено тази му функция така и не беше намерила приложение, защото на кого можеха да предават, по дяволите? А и радиовълните бяха сравнително бавни в сравнение с междузвездните разстояния. Дори първите радиопредавания на Земята все още пътуваха към най-близката звезда.