Падналите на колене отправиха още по-пламенни молитви. Бягащите се затичаха още по-бързо. Гребците загребаха още по-усърдно. Някои воини напразно хвърляха копията си нагоре и крещяха ругатни към боговете, които първо ги бяха изоставили, а сега ги унищожаваха. Мъжът и жената на кораба продължаваха да наблюдават събитията, сякаш ги бяха виждали и преди и знаеха какво да очакват.
По корпуса на кораба-майка отново пробяга светлина, събра се при носа и се стрелна надолу. Това се повтори десет пъти.
Последва миг на неестествена тишина, като че ли самата планета осъзнаваше края на нещо. Замълчаха дори молещите се.
И тогава Земята избухна. Ядрото на планетата под острова изригна нагоре в бърз и опустошителен взрив. Ударната вълна мигновено уби десетки хиляди. Други загинаха в бликналите потоци магма, които стигнаха почти до кораба-майка.
Воините вдигнаха щитовете си към магмата, но бяха изгорени в миг. Бащи и майки се хвърляха върху децата си, за да ги спасят, и умираха. Отначало взривът повдигна острова нагоре, ала после пръстта хлътна навътре. Океанът пое силата на експлозиите и се образува вълна с небивали размери.
На мястото на Атлантида остана само кипящо море.
Корабът-майка бавно се отдалечаваше и набираше скорост. Онези, които бяха наблъскани в трюмовете, не видяха случилото се, но опустошението имаше толкова гигантски мащаби, че те сякаш доловиха чувствата на загиващите си събратя и гибелта на родината си. Те стенеха, плачеха и се молеха, без да знаят какво ги очаква.
Мъжът на платнохода повика капитана и го посъветва да обърне кърмата право към връхлитащата вълна. Мъжът прибра меча си в изтърканата кожена ножница и се загледа във високата водна стена. Капитанът го послуша и докато другите съдове се преобърнаха и потънаха, техният се издигна на гребена на вълната. Тя бе толкова висока, че всички на борда трябваше да се хванат за нещо, за да не паднат от кораба. Мъжът прегърна жената през кръста с яката си ръка, а с другата се вкопчи в дървения парапет.
Покрай тях прелетя надаващ крясъци моряк и изчезна в пенещата се вода. Пръстите на мъжа издържаха, докато другите от борда се откъсваха. И все пак корабът продължаваше да се носи върху високата вече над осемстотин метра вълна. Мъжът вдигна глава и видя гребена й точно над тях. Корабът се издигна до върха и зае хоризонтално положение.
— Дръжте се! — извика мъжът на оцелелите моряци, докато се плъзгаха по по-полегатата задна страна на цунамито. Падането продължи повече от минута, ала накрая корабът стигна до сравнително спокойни води, все по-надалеч от вълната. Повърхността на океана беше осеяна с останки и трупове. Мъжът пусна жената, но тя продължи да се притиска към него. Двамата отправиха поглед назад. На мястото на Атлантида нямаше нищо освен развалини.
— Примирие, Гуалкмай — накрая заговори на странния си език жената.
Мъжът, изглежда, разбра какво иска да му каже.
— Те са неутрализирани. Вече не са богове.
— Засега.
— Времето е ценна стока, Донхад. Преди не разполагахме с време, но сега може би нещата ще се променят. Помогнахме за изпълнението на първия етап от задачата си. Аирлианците воюваха помежду си и по същество двете страни изгубиха.
Донхад не изглеждаше убедена.
— Но не е победена нито една от страните. А ти знаеш, че това примирие е фарс. И двете страни ще се опитат да използват водачи и сенки, за да…
Гуалкмай вдигна ръка и тя млъкна.
— Направихме каквото можахме. И това е повече, отколкото се бяхме надявали. Спечелихме на хората тук време. И ще останем, за да помогнем в последната война.
Той отиде при потресения капитан и му даде заповед. Носът на кораба се завъртя на североизток. Когато се върна, Гуалкмай забеляза, че очите на жената блуждаят, сякаш се взира отвъд опустошенията около тях.
— Отдавна е мъртъв — каза той. Знаеше, че тя мисли за сина им.
— Знам, но все още мога да скърбя — отвърна Донхад.
Гуалкмай погледна замаяните моряци и бежанците на борда.
— Всичко това, изглежда, донесе само скръб.
Донхад тъжно кимна.
— И ще донесе още преди да свърши.
Корабът-майка прелетя над образуваното от експлозията цунами. Вълната вече бе висока над хиляда и двеста метра и се движеше с шестстотин и петдесет километра в час.
Корабът мина над европейския бряг и продължи на изток. Спря над сушата, разположена точно между Европа, Африка и Азия, над най-високия връх в този район, който щеше да бъде наречен Агри Даги, а по-късно Арарат, и спусна трапа. Люкът на трюма се отвори. Спасените се изсипаха навън — някои бяха стъпкани в желанието на всички да се махнат от кораба.
Читать дальше