Робърт Дохърти - Зона 51 - Истината

От Синай корабът-майка продължи пътя си по света и спря на още няколко места. Едно от тях бе най-отдалеченият от сушата остров в югоизточния Тихи океан, който щеше да стане известен като Рапа Нуи или Великденски остров. Там скриха друга златна пирамида дълбоко под угаснал вулкан. На острова бяха оставени неколцина човеци, а корабът-майка продължи на изток.

Друга спирка беше високо в Андите, където бяха спуснати още хиляда души и една пирамида. И един извънземен, Виракоча, който тайно щеше да управлява тази крайно негостоприемна земя. След още няколко спирки корабът се изпразни, останаха само екипажът и Аспазия. Накрая корабът полетя към най-слабо населения континент, Северна Америка, и към най-отдалеченото и пусто място на този материк.

Когато увисна до една гола планина, от носа му изригна златен лъч и проби достатъчно голяма дупка, за да се спусне вътре и да издълбае камера в здравата скала. С помощта на летящите чинии и техните тракторни лъчи екипажът разтовари подпори от друг трюм и ги монтира в пещерата. Големият кораб внимателно се спусна върху подпорите. Извънземните облицоваха пещерата с метал и покриха входа й с каменна стена. Навън остана само една от златните летящи чинии. Угасиха двигателите на кораба-майка, включиха нискоенергиен сигнал и излязоха през тесен тунел, който запушиха с камъни. После се качиха на златната летяща чиния и отлетяха обратно за Атлантида.

Аспазия беше хвърлил семената, които натрапчиво щяха да преследват света през следващите десет хиляди години.

Два дни след заминаването на кораба-майка към Атлантида се приближи друг кораб, който по нищо не се различаваше от първия. В града имаше още хиляди хора. Макар че мнозина бяха напуснали острова с платноходи, повечето бяха решили да останат, вместо да бродят в морето с глупавата надежда, че всичко може да се оправи.

Онези, които бяха останали, изобщо не забелязаха, че корабът-майка е друг, но разбраха, че нещо се е променило, защото вместо да увисне над двореца, той бавно кацна на полето край градските стени. Спусна се метален трап, ала на борда нямаше признаци за живот и от палата не излязоха жреци, които да наредят на населението какво да прави.

Неколцина смелчаци се качиха в кораба. Когато отново се появиха и казаха, че няма опасност, от града заприиждаха хиляди и се заизсипваха вътре. Това продължи часове. На трапа все още имаше стотици и наоколо се тълпяха десетки хиляди, когато металният мост внезапно започна да се вдига и люкът на трюма се затвори, разсичайки наполовина неколцината, опитали се да се вмъкнат вътре. Стотици други паднаха и се пребиха, а хилядите, останали на земята, ужасено заридаха, когато корабът набра височина.

Виковете им се смесиха с тези на хората, които бяха останали в града, когато от покрива на двореца излетяха седем космически кораба — стройни черни силуети, очертани на фона на изгряващото слънце. Това бяха Аспазия и останалите му аирлианци. Корабите се издигнаха право нагоре и се скриха от поглед. Сега вече хората разбраха, че слуховете са верни — боговете наистина ги изоставяха.

Онези на земята усетиха изместването на въздуха, когато корабът-майка на Артад прелетя над тях и най-после спря над двореца. Хората по улиците в огромната му сянка падаха на колене и молитвено вдигаха ръце. Протегнали копия и мечове към небето, воините осъзнаваха безполезността на този жест. Капитаните на няколко забавили се кораба на пристанището припряно отплаваха с хиляди бежанци на борда.

На един от тях пътуваха мъж и жена — бяха изчакали да проследят разиграването на тази последна глава. Жената беше ниска, слаба и светлокожа. Носеше дълга до земята бяла роба, поръбена със сребро. Тъмната й коса преждевременно бе прошарена със сиви кичури. Мъжът носеше кожена броня, зашита на многото места, където беше разцепена от удари. Бе среден на ръст, но широкоплещест, с добре очертани мускули. В ръката си стискаше сабя с нащърбено острие, потъмняло от засъхнала кръв. Двамата не разговаряха и не обръщаха внимание на отчаяно гребящия екипаж, който се опитваше да се отдалечи от Атлантида колкото се може повече. Не откъсваха погледи от кораба-майка и двореца.

Въздухът се наелектризира. По черната повърхност на кораба-майка заигра ярка златиста светлина и очерта дълги линии от единия до другия край. Те се събраха при носа му и се стрелнаха надолу в широк осемстотин метра лъч, който премина през всичко на повърхността и потъна в пръстта.