Робърт Дохърти - Зона 51 - Истината

Летящата чиния се понесе обратно към равнината заедно с камъните.

Екранът потъмня, мисловният щит прекъсна образа.

Гарлин докосна пулта и сондирането продължи оттам, откъдето бе прекъснало.

Корабът летеше над реката. Камъните бяха разположени на двадесетина метра един от друг. Корабът се спусна ниско над водната повърхност. Вдигна се пара.

Носът му докосна речния бряг. Двете двигателни капсули вдигнаха вой и тесният преден край на летящата чиния се заби в земята. Бавно потъна в пръстта и скалата и накрая навън останаха само задният му край и двигателят. Корабът се залюля и разшири издълбаната кухина. Топлината от повърхността му топеше варовика и образуваше пещера. Накрая корабът се измъкна от огромната дупка и кацна на брега.

В предната му част се отвори люк и оттам слязоха мъж и жена в черни гащеризони. Вдигнаха лица към дъжда и оставиха свежата вода да се стича по телата им. Жената беше точно копие на Дънкан, само че по-млада. Мъжът бе среден на ръст, добре сложен — същият от предишните образи.

Жената вдигна ръце и затанцува под дъжда. Мъжът с лека усмивка я погледа известно време, после отвори люка на товарния отсек и извади някакъв вързоп. Вътре имаше червена мрежа. Той я занесе в задния край на кораба и уви с нея едната двигателна капсула. Върна се при товарния отсек и взе подобен вързоп. След като покри и другата капсула, свърза двете с проводници.

Докато вадеше трети вързоп, жената най-после спря да танцува и отиде при него. Двамата безмълвно покриха целия кораб с червена мрежа. Жената се покатери по корпуса и скочи на брега. Мъжът влезе в кабината.

Корабът отново се издигна над равнината. Тракторният лъч повлече камъните и ги спусна над изкопаната пещера. Два бяха изправени, дълбоко забити в земята, докато третият бе поставен хоризонтално отгоре им.

Летящата чиния внимателно се вмъкна в отвора, без да докосва монолитите. След дългото пътуване тя най-после намери покой.

Екранът потъмня.

И Гарлин отново накара кивота на завета да продължи сондирането.

Застанала в равнината, жената наблюдаваше камъните. От единия започна да се вдига пара. Това продължи няколко минути. После тя пристъпи напред към левия камък, върху който се появиха очертания на врата. Тя се отвори и мъжът излезе навън с голяма раница на гръб и втора в ръце. Порталът се затвори и очертанията му изчезнаха. Двамата се вторачиха в структурата, след това мъжът подаде на жената раницата, която носеше, посочи с ръка и двамата тръгнаха.

Екранът угасна.

Корабът наистина се намираше на Земята — заровен. Но къде точно бяха тези странни камъни? Роякът все още не ги бе открил.

Връх Еверест

Търкот сляпо следваше браздата в снега, която бяха направили тюлените и по която се бяха изкачили двамата с Муалама. Стигна до трупа на Морис и спря за миг — взря се в замръзналата кръв и обезобразеното тяло на лекаря. Посветил се на спасяването на хората, той беше дал живота си, за да може Търкот да стигне до меча. Майк коленичи до трупа, извади герба на спецчастите от канадката си и го постави на гърдите му.

— De opresso liber — каза той и се изправи. „За освобождаване на угнетените“. Девизът на спецчастите. Осъзна, че думите идеално подхождат за войната, която водеше срещу извънземните. Докато стоеше до мъртвеца, го обзеха угризения. Едва не се беше отказал. Застана мирно и отдаде чест. Остана в тази поза няколко секунди, след това отпусна ръката си. Обърна се и погледна надолу.

После продължи пътя си с нови сили и стигна до труповете на двамата алпинисти, замръзнали в снега. Бяха умрели преди години в напразен опит да се изкачат на върха. Търкот ги погледна и се зачуди защо хората дават живота си за такова егоистично начинание. За слава ли? Докато се бореше с аирлианците и техните слуги през последните няколко месеца, не се беше замислял как другите разумни видове възприемат хората. „Освен физическия вид по какво се различаваме от аирлианците?“ И това го върна към същия въпрос, който си бе задал в самото начало: защо аирлианците бяха дошли на Земята? Какво искаха от планетата и човечеството? Бяха имали много възможности да изтребят човека, ала не го бяха направили. Всъщност изглеждаше, че двете фракции на аирлианците са направили всичко възможно да спасят хората.

Поклати глава. Мозъкът му бе прекалено изтощен и жаден за кислород, за да навлиза в такива въпроси. Той отсече с пикела катераческото въже от раницата на единия алпинист и с огромно усилие го провря през ремъците на двата трупа, после хвърли края му по южния склон, където беше летящата чиния. Тъй като труповете бяха замръзнали за планината, Търкот бе сигурен, че са достатъчно стабилна опора. Погледна надолу. Краят на въжето висеше над извънземния кораб.