Петьо Добринов - Формула на живота

Това като че ли изчерпи разговора окончателно. Тягостното изражение на лицето му съвсем ясно показваше, че психо-генетика повече нямаше да обели и дума по този въпрос. Може би сега съжаляваше, че се бе поддал на професионалния си начин на мислене и че бе позволил да бъде провокиран.

Все повече осъзнавайки това, той отсече:

— Ако искате всичко с детето ви да е наред, вземете решение колкото се може по-бързо и елате веднага. В противен случай ще проклинате деня, в който не сте ме послушали.

Джак се обърна към Катрин. Лицето й бе застинало в мъчителна гримаса.

— Ще направим необходимото — отвърна тя някак несигурно.

— Най-добре ще е за вас — натърти още по-враждебно Ар Хокинс. — Остават ви по-малко от 168 часа. В противен случай ще бъдете вторите непослушали съвета ми. Повярвайте ми. Никога няма да си го простите.

— Вторите? — зяпна изненадано Джак.

— Да. Вторите за днес. Жената, която излезе преди вас… закъсня с единадесет часа точно преди седем дни. Сега има аномалия в зародиш!

При обратния полет между тях цареше тягостно мълчание. Катрин се бе вглъбила в себе си и Джак за съжаление не можа да я изкара от това й състояние. Дори когато се скачиха с платформата на апартамента си и Катрин се намести на канапето в хола, състоянието й не се подобри.

Джак чувстваше какво изпитва тя и след първия неуспешен опит да влезе в разговор с нея, сметна за необходимо да не я подлага на излишно напрежение. Зарадва се поне, че Лора бе отишла на пазар на първите два етажа на мегакулата и в близките няколко часа нямаше да бъде тук. А това бе добре дошло и за двамата. Обядваха мълчаливо и въпреки няколкото разменени формални фрази, Катрин се усамоти в работния си кабинет. Работата й като юридически консултант не изискваше енергия и изминаване на дълги разстояния. В повечето случаи всичко се уреждаше по личния й холоприемник. Леките казуси се решаваха по този начин и само при по-усложнените се стигаше до лични контакти. Характерното за тези редки професионални срещи бе, че Джак играеше ролята на прислужник. Донякъде му се струваше забавно при повикване по специално направеното за тази цел приспособление в кухнята, да носи табла с напитки и мезета.

Следобедът премина, а Катрин все още не излизаше от кабинета си. По едно време му се стори, че дочува оттам тих плач. Накрая не издържа и реши да наруши подозрителното й изолиране и леко почука с върха на пръстите си по алуминиевата полирана врата. Хлипането спря и след малка пауза едва-едва се чу гласът й:

— Влез…

Той пристъпи бавно и застана на почтително разстояние от нея. Винаги, когато се налагаше да я успокоява по този начин, изчакваше първо разрешението й. Ако тя не желаеше близостта му, просто щеше по най-милия, но категоричен начин да го отпрати. Но този път нямаше дори и намек за това и Джак се приближи до нея. Тя бе седнала с гръб към вратата, подпряла лакти на бюрото си.

Джак обгърна раменете й, долепи бузата си до нейната и тихо прошепна:

— Искаш ли да поговорим?

Дълбока въздишка в знак на съгласие се изтръгна от гърдите й. Тя хвана ръцете му и подпря брадичката си на страничната част на дланите му.

— Страх ме е, Джак — промълви тя. — Наистина ме е страх.

— Знам. Мен също. И въпреки това не бива да драматизираме нещата. Доктор Хокинс каза, че ни остават около 168 часа. Имаме време.

— Ами ако изчисленията са погрешни и закъснеем? Или извършим имплантацията по-рано? Не искам да осакатя детето ни, Джак. Никога няма да си го простя.

Джак реши да смени тона на разговора им с по-бодър. Не трябваше да й позволява да се поддава на черните си мисли.

— Виж какво — каза той уверено. — Всичко ще бъде наред. Когато се върне Лора, ще решим каква ще бъде наклонността на детето. Този път окончателно. След това ще изчакаме подходящото време и в определения час ще отидем в клиниката. Обещавам ти, всичко ще е както трябва. — Той я разтърси леко. — Разбра ли?

Катрин не отговори, а внезапно повдигна глава и пусна ръцете му. Сякаш нещо току-що й бе хрумнало. Обърна се към него и стисна силно ръцете му. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не искам да рискувам, Джак — проплака тя със задавено гърло. — Не мога да си позволя да нараня завинаги детето ни.

— Разбирам те…

— Не, Джак. Не ме разбираш. — Тя го притегли до себе си. След това бавно и отчетливо каза: — Аз… няма да се подложа на имплантацията!

Джак пребледня. Кръвта се отгегли от лицето му. Катрин продължи: