Петьо Добринов - Формула на живота

Така започнала ерата на психо-генетиците. Та какво по-добре от това за едни родители от бляна за едно умно, интелигентно, ученолюбиво дете? Дете, което ще пасне на семейния романс — музикант, художник, писател, астроном, физик, математик, биолог. Всяка една от тези науки ще стане цел в живота на всяко отделно дете. Без да осъзнава защо прави това, то изпитва желание и любов да изучава целта на сърцето или мозъка си, макар и изкуствено вградена в него.

Джак изгледа свирепо Лора и отсече:

— Ако наистина смяташ, че развитието на психо-гена в индивида следва стопроцентово сигурна крива, то тогава не мислиш за възможността да изгубим не само бебето, но и Катрин.

— Но това е абсурд, Джак! — почти извика Лора, стискайки гневно лъжицата. Ако това беше нож, със сигурност гледката щеше да бъде направо зловеща. — А самото допускане, че при имплантацията ще се случи нещо…

— Не при, а след нея — уточни той. — Когато се развие в мозъка.

— Добре. Какво от това? А? Това, че статистиката допуска подобна вероятност, не означава, че тя ще се случи точно с Катрин. Психо-генетиците са предвидили всяка аномалия в развитието и всячески се стараят да я парират.

— Познавам много добре метода им. Веднага, щом се роди, детето попада в специален инкубатор, заобиколено от група роботи, програмирани да инжектират в детето на всеки шест часа по една доза от психо-боклуците им. Естествено с нова формула.

Катрин слушаше отстрани с печално изражение на лицето. Думите му се забиваха като нагорещени остриета в сърцето й.

— Мислиш прекалено черно — махна с ръка Лора и набързо нагреба няколко лъжици от супата. — Повярвай ми, Джак. Нищо няма да се случи с вашия син!

Катрин се вгледа в самоувереното изражение на майка си. Страшно силно й се искаше тя да бъде права.

Лора натърти по-силно:

— Никой от моите, а и от твоите прародители не е имал аномалия в развитието си. Предаването й по генетичен път е толкова абсурдно, колкото и самата мисъл, че с детето ще се случи нещо подобно след толкова години.

— Ами ако е истина? — Джак се подпря рязко на масата, която се отмести леко. Катрин го изгледа мрачно:

— Престани, Джак. Не искам да чуя нищо повече за това. Ясно ли е? Причинява ми болка.

— Не се тревожи, скъпа — изпревари отговора му Лора. — Джак повече няма да говори подобни неща. Нали, Джак?

Той кимна механично, без да губи навъсеното си изражение.

— Извинявай, Катрин. Поувлякох се. Мисълта, че ще ставам баща ме прави нервен. — Той я погали по рамото. — Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. В края на краищата цялото население на Земята минава през психо-гена.

Олекна й видимо. Но на него — не. Нещо стегна още повече гърдите му, когато вечерята свърши и роботът по същия автоматичен начин, лишен от всякаква волност, разчисти масата и изми приборите.

По време на шоу програмата, която гледаха по холовизията, преди да си легнат, Катрин се забавляваше истински. Смехът й бе звучен и приятен. А и защо ли трябваше да се притеснява за неща, които най-вероятно нямаше да се случат? Най-важното бе, че щеше да става майка.

Макар и доста трудно, но все пак успяха да убедят Лора да изчакат с решението си за идентификацията на психо-гена за друг ден. Професията можеше да почака. Утре той и Катрин щяха да разгледат внимателно каталога за психо-генните формули в някои от клиниките около мегакулата им. Тогава щяха да решат съдбата на детето си. Имаха предостатъчно време за окончателното решение.

Когато настъпи полунощ и Луната зае фаза последна четвърт, Лора се настани удобно на канапето в бъдещата детска стая, а Джак и Катрин си легнаха в спалнята.

Фосионната нощна лампа с намален наполовина капацитет хвърляше около леглото им мека светлосиня пелена.

След наглед тривиалните реплики, които си размениха, готвейки се за сън, Катрин се извъртя с трудност на една страна към него и стисна ръката му под одеалото.

— Джак?

— Да.

— Наистина ли смяташ, че може да се случи нещо с бебето?

Той я погледна в упор. В очите й се четеше истински страх. Унесът му се изпари моментално. Сега разбра, че бе направил грешка, като бе изказал на глас опасенията си. Истинска грешка.

Тя стискаше ръката му силно. Прекомерно силно. Ах, защо ли му трябваше да влиза в спор с Лора! В тези сличаи винаги се стигаше до нежелани последствия. А сега положението бе лошо. Много лошо.

Той се освободи от ръката й и я прегърна, като я придърпа плътно до себе си.

— Това са чисто статистически данни, скъпа. Нищо повече.