Петьо Добринов - Формула на живота

Джак не харесваше степенуването на професиите. И без друго психо-генетиците имаха значителна доза влияние върху съзнанието на хората, което в значителна степен респектираше повече от останалите науки, били те точни или хуманитарни. Така че, степенуването бе просто излишно за тях.

Той свали погледа си от надписа и плъзна уж разсеян поглед върху лицето на непознатия млад мъж. Той изглеждаше уморено или по-скоро… вглъбено. Джак се досещаше какви мисли се въртяха в главата му. Същите ги имаше и в неговата собствена глава.

Внезапно и съвсем ненадейно отваряне на вратите накара мъжа да подскочи неуверено. Показа се фигура на жена, естествено в напреднала бременност, със спуснати пред лицето червеникаво-къдрави коси.

Катрин го хвана за ръката бързо и спонтанно. Джак разбра. Имаше нещо нередно. Лицето на младата жена беше възмрачно. Мъжът стана бавно и я прегърна мълчаливо. С бавна походка двамата свиха зад ъгъла и се скриха от погледа им. Едновременно с това през отворената врата долетя мъжки, изтъняващ в горните тонове глас:

— Господин и госпожа Лемън! Моля влезте!

Двамата пристъпиха вътре. Кабинетът или по-скоро лабораторията на психо-генетика представляваше обширно овално помещение с разположена в центъра операционна маса за пациенти. Естествено всичко бе в бяло. С изключение на десетината апарата, очакващи поредното човешко същество на масата и малкото разноцветни химически съединения, разположени в малки стъклени камери, вградени в стената.

Вратата щракна зад гърба им и едва тогава Джак за първи път зърна личния психо-генетик на Катрин. Иззад една от апаратурите изкочи нисък, леко пълен мъж, превишил четиридесетте, с посивяла оредяваща коса на челото и малък нос. Джак с необяснимо разочарование установи, че той не носи очила, както бе очаквал. Малко по-късно обаче забеляза, че докторът носи лещи, придаващи на очите му стъклен и неподходящ за косата му зеленикав цвят.

Докторът се усмихна с отиграна и предразполагаща приветливост, след което автоматично усмивката му се стопи и лицето му прие изражение на професионална деловитост и сдържаност, докато се приближаваше към Катрин.

— Е? Как е бъдещата майка?

— Благодаря, добре — отвърна тя и поклати глава. — Е, с някои изключения всичко е наред.

Онзи вдигна вежди.

Джак не можа да определи дали това означаваше учудване или неприятна изненада. Ар Хокинс подходи директно, както правеха всички психо-гененетици:

— Проблеми със зародиша?

Джак изтръпна. От устата на доктора това прозвуча кошмарно. Сякаш не очакваше бебе, а някакво чудовище или изкуствен мутант, плод на един от експериментите им.

Не се сдържа и отвърна ядно:

— Катрин се страхува за… бебето ни! — натърти той върху последното. — Като всяка майка.

— Разбирам. Не се тревожи, Катрин. Всичко е наред.

Докторът бръкна с ръце в джобовете си и отиде до личния си компютър, поддаващ се на два сантиметра от мястото му в стената. С една ръка затрака машинално по екрана клавиатура отдолу и след няколко секунди се обърна.

— Наистина всичко със заро… хм, бебето е наред. Не разбирам защо се страхуваш.

Катрин поклати глава.

— Бих искала да ми направите още едно изследване. Със съпруга ми все още не сме решили каква да бъде наклонността на детето ни и преди това искам да се уверя напълно, че всичко с имплантацията ще е наред.

Хокинс вдигна рамене.

— Както искаш. Но те уверявам, че ще бъде излишно. — И връщайки се към безцеремонността си отпреди малко, нареди:

— Съблечи се и легни!

Странно колко бързо и ненадейно сменяше чисто човешкия с професионалния тон и език! Катрин свали блузата си и легна бавно и внимателно върху операционната маса. Мигновенно наглед твърдата повърхност се огъна като разтопено масло и прилепна около извивките на тялото й.

Психо-генетикът застана над нея и издърпа над главата си малкия екран, като в същото време един плосък, прозрачен и плочовиден триъгълник се спусна върху издутия й корем и го обгърна.

Движенията му бяха чисто машинални. Можеше да работи и със затворени очи. След като явно направи необходимите манипулации, се надвеси леко над нея и запита:

— Готова ли си?

Катрин кимна. Ар Хокинс задейства видеозона и металът, обвил корема й, засия ослепително с червеникаво-жълт цвят. За минута долната част на тялото й се обви в червеникаво зарево, след което внезапно угасна и апаратът се изключи. Когато метала освободи тялото й, Ар Хокинс кимна доволно.