Александър Дюма - Адската дупка

— Госпожо, опитайте се да умилостивите този стенен часовник, който върви — каза Самуел.

Кристиане стана.

— Ах, но това е толкова подло — изстена бедната жена, като кършеше ръце. — Е, добре! Ще мина и без вас. Лекарите ще дойдат навреме. Лъжа е, че остава само половин час.

— Оставаше половин час преди десет минути — прекъсна я Самуел. — Сега остават само двадесет минути.

— Лъжете! — отговори тя. — Искате да ме уплашите. Но аз не ви вярвам. Вървете си. Вие сте мерзавец. А ако съм достатъчно луда, за да се съглася, какво ми гарантира, че след това ще спасите детето ми? Ще съумеете ли? Вие дори не сте лекар, сам признахте това. Лекарите ще дойдат. Те ще спасят Вилхелм. Нямам нужда от вас. Вие ще си останете със срама за нечестивото ви предложение. А аз ще накарам да ви накажат. Ще ви издам на правосъдието за това, което сторихте на Гретхен. Вървете си!

Самуел направи крачка, за да излезе.

— Отивам си — каза той. — Дойдох още веднъж, защото вие ме повикахте. Вчера го направихте, за да ме предадете на свекъра си, а днес, за да ме предадете на самия мен. Нареждате ми да си отида и аз се подчинявам.

Минавайки, погледна стенния часовник.

— Дванадесет минути изминаха — каза той.

Детето простена жаловито, съскащо, сърцераздирателно.

— Господине, чувате ли го? — Извика Кристиане, като хълцаше отчаяно. — Ах! При подобен вик и най свирепият звяр би се трогнал!

Самуел се наведе над люлката.

— След четвърт час — каза той — няма да мога нищо да направя. В този момент напълно отговарям за живота на Вилхелм. Вие сте тази, която няма милост, госпожо. Да или не? Не? Оттеглям се тогава. Изчакайте лекарите. Те ще намерят труп.

Той тръгна към вратата.

За Кристиане настъпи момент на ужасно колебание.

— Господине! — Извика тя.

Самуел се обърна с трепет.

— Господине! Господине! Добре ли помислихте за ужасното нещо, което вършите сега?

— Колко много думи и напразно напразно изгубени минути! — каза Самуел.

— Не, не мога! — проплака Кристиане.

— Тогава сбогом!

И той тръгна решително.

— Господине! — отново извика Кристиане.

— Чуйте ме — продължи тя тихо. — След като поставяте една майка пред чудовищния избор между нейната чест и детето й: Е, добре! Спасете Вилхелм и… кълна ви се, че ще бъда ваша.

— Не — каза Самуел, — такива сделки се вършат веднага. Ще го спася след това.

— Тогава не — каза тя. — Нека по-скоро детето ми да умре.

Самуел отвори тайната врата. Тя се втурна ужасена към него.

— Едно предложение — каза тя. — Какво желаете? Да ми отмъстите? Вие не ме обичате, вие ме ненавиждате. Можете да ме накажете и по друг начин, вашата гордост ще бъде все така удовлетворена. Ако се убия тук, пред очите ви, детето ми ще живее ли? Казвам го, вместо да го направя, защото дори ако умра, сте способен да оставите детето ми да умре.

— Наистина — каза Самуел. — И аз отказвам.

— О, Боже мой! Боже мой! Боже мой! — Извика бедната майка, като кършеше ръце.

— Времето минава — каза Самуел. — Госпожо, погледнете детето си.

Кристиане хвърли обезумял поглед в люлката и цялото й тяло бе разтресено. Бедното малко дете вече беше съвсем отпуснато, а дъхът му, който едвам се усещаше, вече приличаше на предсмъртен хрип.

Тя се обърна към Самуел, прекършена и победена.

— Готова съм — прошепна тя със слаб и изтощен глас. — Но знайте това: ако не се убия преди това, ще се убия после.

— Защо? — попита Самуел. — Ако се страхувате, че един ден мога да предявя правата си, обещавам никога, повече да не се появявам пред вас. Впрочем Гретхен не се уби. А тя няма дете. Кристиане, обичам ви.

— Аз ви ненавиждам — извика Кристиане.

— Добре зная това — каза Самуел.

Този вик беше решителен за него. Един вик на детето реши майката.

— О, нещастнико, — каза тя, когато ръцете му я сграбиха, — един ден ще молиш за прошка, но нито Господ, нито аз ще ти я дадем.

Няколко седмици след ужасната нощ Гретхен тъкмо се прибираше в колибата си и си тананикаше една от онези непонятни монотонни песнички, обичайни за лудите, когато внезапно вратата се отвори и се появи Кристиане бледа, сломена и страшна.

Тя имаше такъв страдалчески и отчаян вид, че козар-ката се стресна.

— Какво има пак? — попита тя.

Кристиане не отговори. Тя се отпусна на земята, главата й клюмна на гърдите, закри лице с ръцете си и остана така, безмълвна и приведена като статуя на Мъката.

Озадачена, Гретхен дойде и коленичи до нея.