Александър Дюма - Адската дупка

— Госпожо! Скъпа господарке! Какво ви е? — попита тя. — От седем дни не съм ви виждала и бях доста разтревожена. Повече не можем така да стоим далеч една от друга. Какво ви става? Все пак не е възможно вашето нещастие да е станало още по-ужасно?

Кристиане бавно повдигна глава.

— Възможно е — отговори тя.

— Какво говорите? Не, Бог не би допуснал това!

— Бог ли? — повтори Кристиане с горчива усмивка. — Слушай, Гретхен, слушай какво направи Бог: Не зная дали детето, което вложи в утробата ми, принадлежи на моя Юлиус или на Самуел.

Гретхен нададе ужасен вик.

След фаталната нощ Гретхен не отбягваше повече Кристиане, която търсеше само нея.

Онази вечер, когато Самуел най-после позвъни на камериерките, за да им поиска всичко необходимо за лечението на Вилхелм, Гретхен, която бдеше в салона, влезе първа.

И докато камериерките бързаха, а Самуел се бе навел над люлката, Гретхен отиде при Кристиане, която стоеше в един ъгъл неподвижна и със сухи очи.

Тя я погледа известно време с тъга и разбиране. След което й пое ръката и тихо прошепна:

— Заплахите му не са били напразни, нали?

— Какво има? — гордо попита Кристиане, цяла поруменяла.

— Какво ли? Нима не се доверяваш на сестра си по нещастие?

Тя бе изрекла тези думи като упрек, но с огромна нежност и с две едри сълзи на очите, от които цялото високомерие на Кристиане се стопи и тя подаде ръка на козар-ката.

— О, сестро! Поне замълчи.

След това като че ли облекчена от тази изповед, тя потъна в сълзи. От своя страна Самуел също изпълни ужасния договор. Погубвайки майката, той спаси детето.

Когато дойдоха лекарите, те намериха Вилхелм вън от опасност. И тогава видяха по лицето на Кристиане онова, което може би никога няма да се види върху друго човешко лице: небесна радост, смесена с отчаянието на прокълнат човек.

Като прецениха, че няма какво да правят, лекарите се оттеглиха. Само един от тях остана в замъка, от страх да не се повтори нещастието.

Самуел се обърна към Кристиане, изпълнен с уважение:

— Госпожо — каза той, — нямате повече нужда от мен, нали?

— Господине — бе отговорила Кристиане с треперещ глас и без да вдига поглед от него, — спомняте си какво ми обещахте, нали?

— Повече няма да ме видите, освен ако вие не пожелаете това! Да, госпожо. Вие знаете — каза той, като погледна и към двете, — че държа на думата си каквато и да е тя.

След тези думи той ги поздрави и излезе.

Оттогава не го видяха повече нито Кристиане, нито Гретхен.

Два дена по-късно баронът се завърна от Остенде, като донесе на Кристиане последен поздрав от Юлиус.

— Готова ли си за тръгване? — попита я той.

— Къде, татко?

— В Берлин. Нали така решихме?

— Не — отвърна Кристиане, — промених решението си.

Тя отново бе погълната от болестта на Вилхелм: треската от предишната вечер я бе разстроила за известно време. Щеше да бъде неразумно да го водят в такова състояние.

— Ами Самуел? — възрази баронът.

— О, не се страхувам вече от него — поклати глава Кристиане.

— Да не си го виждала?

— Вярвате на моята дума, нали, татко?

— Без съмнение, Кристиане.

— Е, добре! Бъдете уверен, че що се отнася до това, повече не ме грози опасност.

Баронът си обясни странния глас, с който Кристиане му бе казала това, със смущението, което сигурно бе настъпило в съзнанието й След отпътуването на Юлиус и с опасността за Вилхелм. Все пак той настоя, тъй като се страхуваше да я остави сама в този уединен замък. Но тя прояви твърда решителност. Непоносимо бе за нея да живеят заедно. Струваше й се, че очите на свекър й ще открият някой ден по челото й следите от позорните целувки на нещастника, който бе продал детето й.

Имаше нужда единствено от самота: искаше й се и на нея, като и на Гретхен да е сама в света, да се затвори в една колиба и никой да не влиза при нея.

Виждайки, че не може да убеди Кристиане, няколко дни по-късно баронът тръгна сам. Преди да замине, й предложи да изпрати малкия й племенник Лотарио.

— А, не! — извика тя. — Задръжте го. Децата са тези, които ни погубват. Едно-единствено вече ми струва доста скъпо.

— По-рано го обичаше толкова много!

— Да, много обичах децата и тъкмо в това е моето нещастие.

Баронът отново приписа тези странни думи на големия ужас на жената и майката. Разумът на Кристиане сигурно бе разтърсен от тези два толкова неочаквани удара, станали по едно и също време. Но тя щеше да се съвземе от заминаването на мъжа си, а умът й щеше да се оправи заедно със здравето на нейното дете.