Александър Дюма - Адската дупка

— Но щом е тъй, какво чакате?

Самуел се поколеба още малко и накрая каза:

— Чакам една ваша дума.

— Една моя дума! Каква дума?

Самуел видимо бе развълнуван. Само една майка, разтревожена за своето дете, можеше да не забележи с какъв смутен и горещ поглед, само допреди миг студен и надменен, Самуел гледаше тази стая, където часът предизвикваше мисълта за тайнствата, които сигурно са ставали тук в подобни часове, как гледаше чаровната Кристиане с разпуснати върху полуголите й рамене коси, с искрящи очи, в които тревогата на майката увеличаваше красотата на жената.

— Чуйте ме, госпожо — започна Самуел, сякаш бе взел необратимо решение. — Досега вие ме предизвиквахте, подигравахте ми се и ме победихте. Сега е мой ред. Секундите са преброени. Нямам време да не бъда груб. Вие искате от мен живот, живота на вашето дете. Така да бъде. Ще го имате. Но в замяна ще ми дадете десет минути от вашия.

Кристиане го погледна, без да разбира.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че ви предлагам една замяна — продължи Самуел. — От мен зависи да ви дам съществото, което ви е най-скъпо на света. Вие ме молите за това. От вас зависи да ми дадете съществото, което ми е най-скъпо на света, аз ви моля за това. И повтарям, че ви давам цял един живот, а вие ще ми дадете само десет минути. Все още ли не е достатъчно ясно? С една дума, вие обичате своето дете, а аз обичам вас!

Кристиане сигурно разбра, защото наддаде вик на ужас.

— Най-после ме чухте? — каза Самуел. — Това е добре.

— Нещастник! — извика изумена младата жена. — Такива думи, в такъв момент!

— Очаквам отговор, а не оскърбления — каза Самуел.

— Замълчете, клетнико! — каза Кристиане. — Защото ми се струва, че Господ ще ми отнеме детето, за да не може неговата невинност да присъствува на подобно оскверняване на неговата майка.

— Госпожо — възрази Самуел, — след като съм казал това, трябва да предположите, че няма да отстъпя. Времето върви, а вие пропилявате живота на Вилхелм с думи. Моето решение е непоколебимо. Обичам ви повече, отколкото сам предполагах. Докато вие се колебаете, болестта не се колебае. След двадесет и пет минути ще бъде много късно. Внимавайте да не останете с угризения заради някакви си предразсъдъци. Кълна ви се, че можете да избирате само между тези две неща: детето ви в гроба или вие да сте моя.

— Дали това не е лош сън? — каза си на висок глас Кристиане. — Но не, прекалено силно усещам, че това е действителност. Господине — продължи тя умолително, — вие сте умен човек, помислете. Възможно ли е да ви се отдам така, веднага? По този начин ли ме желаете? Не, вие имате прекалено голямо самоуважение. Това е едно морално насилие, което вие не можете да приемете. Това, което ви казвам, не е обидно за вас. Независимо от всичко аз бих могла да ви обикна, но не и да бъда ваша, защото принадлежа на друг. И то на кого! Господи! Господи, помислете си на кого!

— Не пробуждайте Кайн, госпожо — прошепна Самуел, който отново бе станал заплашителен.

— Искате ли богатството ми? Цялото ми богатство? Кажете една дума и то е ваше. Това не са само думи. Пред бога, пред майка ми и баща ми, които са на небето, ви се кълна, че ще получа от Юлиус, как? Сама не зная, но се кълна, че ще издействам, да подели с вас богатството или, ако желаете, ще ви го даде цялото. Всичко, каквото притежаваме, приемете го, моля ви!

— Благодаря ви, госпожо, че ми давате възможност да облагородя злодеянието си. Аз желая само вас.

Детето бе разтърсено от нов пристъп.

— Е, добре — опита още веднъж нещастната майка, — ако аз съм това, което желаете, спасете детето ми и може би ще ви обикна, защото ще сте се оказал щедър и благороден. Не мога да ви се отдам, без да ви обичам, направете така, че да ви обикна.

— Времето минава — отговори Самуел.

— Но в крайна сметка — извика Кристиане — вие сте лекар и ваше задължение е да спасявате тези, които страдат и които умират. Ако откажете, ще бъдете наказан.

— Не съм лекар, госпожо, и точно ако лекувам, могат да ме накажат.

Кристиане замълча няколко секунди, без да знае какво да направи и какво да каже пред такова упорство. След това падна на колене.

— Господине, моля ви, на колене ви моля, няма ли да се трогнете? Господине, ако ме обичате, както твърдите, нима ще ми докажете любовта си, убивайки моето дете.

— Вашето дете, госпожо!… Именно с вашето дете вие ме оскърбихте!

— Господине, още веднъж ви моля за милост! Още веднъж ви моля, паднала в нозете ви!