Александър Дюма - Адската дупка

И така баронът замина леко поуспокоен. Кристиане го помоли само да изпрати домашния им лекар в замъка. Баронът познаваше един възрастен лекар, известен специалист по детски болести, който щеше да бъде доволен от една такава възможност за уединение.

В очакване на пристигането му, за да не бъде подложена отново на тревогите от подобна нощ, Кристиане задържа лекаря от Некарщайнах. След като всичко се уреди по този начин и баронът се завърна в Берлин, Кристиане имаше поне утехата, че можеше да се изчервява и да плаче на спокойствие. Един месец тя живя с молитвите си към Бога и до люлката на Вилхелм.

Говореше само с Гретхен и двете изпитваха някаква мрачна радост да смесват своята болка и позор. Някаква нова неразривна връзка ги свързваше завинаги. Гретхен правилно бе казала, че са сестри.

Понякога Гретхен идваше в замъка. Но най-често Кристиане ходеше в колибата. Там те бяха сами и можеха свободно да разговарят.

— Какво да правя! — питаше Кристиане. — Да извикам ли Юлиус? Но писмото ми не може да му бъде предадено, докато е в морето. Какво да правя, когато се върне? Дали да му кажа всичко? Той ще поиска дуел и този дявол ще го убие. Или да скрия от него? Ах, никога няма да имам смелостта за подобно лицемерие!-С какви очи ще го погледна? Как ще му дам да целуне това омърсено лице, където са се притискали устните на другия? Най-лесно ще бъде, ако умра. Ах, ако го нямаше Вилхелм! Колко нещастни сме ние жените, че искаме деца! Моето вече ме осъди на безчестие, сега ме осъжда на живот!

— Да, трябва да се живее — каза Гретхен. — Да умреш, значи да се съмняваш в божието правосъдие. Бъди сигурна, сестро. Този човек ще бъде наказан. Нека бъдем търпеливи и чакаме неговото наказание. Кой знае дали не трябва да допринесем за това? Ние сме нужни тук: нямаме право да си отидем.

Предразсъдъците на козарката проникваха в отчаянието на Гретхен. Лудостта сякаш е заразна. Гретхен, все по-отдалечена от реалния свят, повличаше след себе си Кристиане в своите привидения и химери. Бедната нежна душевност на Кристиане не виждаше бъдещето по друг начин, освен като някакво душевно вълнение, което непрекъснато нарастваше. Нейната съвест трептеше като светлина при силен вятър и нещата вземаха в очите й ужасни и преувеличени размери, тъй както при залез-слънце.

Така Кристиане се вижда с Гретхен всеки ден в продължение на цял месец. Един ден обаче не се появи в колибата. Три дни по-късно Гретхен отиде в замъка: Кристиане не пожела да я приеме. Тя остана заключена в стаята си, без да излиза, без да каже дума, така че Гретхен не можа да разбере какво ново нещастие се бе случило на нейната другарка по участ, че сега не можеше да понесе дори нейния поглед.

Вече седем дена Гретхен не я бе виждала, до вечерта, когато тя се появи в колибата с ненадейната злокобна новина.

Зашеметена от такава голяма беда, отначало Гретхен само успя да извика.

Кристиане скубеше косите си с две ръце.

— Това е моето положение. Какво ще стане с мей? Нима не е прекалено жестоко за една клета жена, която още не е навършила седемнадесет години. А ти говореше за божие правосъдие!

Тогава Гретхен стана, обхваната от някакво необуздано вдъхновение.

— Да, аз говорех за божието правосъдие и все още говоря за това! За всичко това има причини. Господ, който е на небето, не може да ви е изпратил и това страдание заради единственото удоволствие да смаже с още едно мъчение едно такова крехко и младо същество. Слушайте: по този начин той ви изпраща отмъстителя. Да, аз ви го предсказвам: това дете ще отмъсти и за двете ни. Това е наказанието за нещастника, който ни погуби и двете. Ето, грехът създаде и своя съдник! На колене, сестро, и да благодарим на Бога! Подлецът ще бъде наказан.

И в изблик на дива радост Гретхен коленичи и започна да шепне благодарствени молитви.

Тревогата на Кристиане все още не бе лишена от съмнения, което ще рече и от надежди. Навярно бе избързала със своите думи, навярно грешеше: навярно страхът й бе въображаем. Тя изчака.

Тази надежда обаче се оказа само една нова болка, тъй като времето се превърна в мъчение. Всеки ден, всеки час бавно и дълбоко се забиваше като нож в сърцето й с ужасната непоколебимост на нещата.

Накрая дойде моментът, когато тя изгуби всякаква надежда. Страшната истина се появи пред нея с целия си ужас.

Какво щеше да прави с това дете? Можеше ли да го отглежда под името и пред очите на мъжа си, когато това дете принадлежеше на друг? Или пък трябваше да го отхвърли далеч от себе си и да го даде на Самуел, след като това дете можеше да се окаже детето на Юлиус. Коя от тези две крайности бе по-нелепа и жестока? С какви очи щеше да гледа сина си? С гордия и очарован поглед на щастливата съпруга, която би желала да покаже на света плода на своята любов, или гузния и злобен поглед на нещастната прелюбодейка, която би искала да скрие от Бог плода на престъплението си?