Александър Дюма - Адската дупка

Ах, тя нямаше да може да живее лице в лице с живото свидетелство за нейното падение, със злокобната тайна, с този ужасен въпрос, който вечно щеше да стои пред нея.

Нека не забравяме, че Кристиане бе чиста и непорочна душа, неспособна да се примири със злото и вината. Дори неволна, грешката й тормозеше и ужасяваше това невинно младо и честно сърце.

Ами ако всичко кажеше на Юлиус? Не! При първата дума тя щеше да умре. Освен това не беше ли достатъчно да изтърпи целия този позор и цялото това мъчение, без да ги сподели с мъжа си? В крайна сметка не беше ли спасила Вилхелм при тази цена Тъкмо за да убие Юлиус?

Защо не се бе самоубила веднага? Баронът щеше да се грижи за Вилхелм до завръщането на Юлиус. Юлиус щеше да тъжи за нея известно време, след това щеше да се ожени за достойна жена. Сега вече нямаше да умре сама. Самоубийството щеше да се превърне в убийство.

Непрекъснато в безсънните й нощи и в кошмарите й се връщаше един и същ въпрос: „Чие бе детето?“

Имаше дни, когато обичаше това дете. Въпреки всичко, който и да беше бащата, тя не беше по-малко негова майка. Изпитваше умиление при мисълта за съдбата на това бедно създание, отречено още преди да се е родило. Тя се укоряваше за това, че й бе минало през ум да го даде на Самуел, да го отдели от замъка, да го отхвърли от прегръдките си. В такива дни Кристиане бе убедена, че детето е на Юлиус.

Но имаше и дни, а те бяха повече, когато смяташе, че детето е на Самуел. Тя мислеше за него с отвращение, като за крадец, който иска да отнеме на малкия Вилхелм половината от наследството му. Особено през нощта, когато не можеше да заспи, й се явяваха чудовищните видения на неизвестното, тя се проклинаше и желаеше това дете никога да не види бял свят, заплашваше го, заричаше се да го удуши. О, разбира се, че това бе детето на Самуел, в противен случай Бог не би допуснал тя да мрази детето на Юлиус!

Кристиане вече не спеше в леглото си, защото бе решила, че то е прокълнато. Тя се бе изнесла и от стаята на Юлиус, тъй като се считаше за недостойна да влиза в нея. Лягаше на канапето в салона. Беше се погрижила да накара слугите да сложат един диван пред отвора, откъдето бе влязъл Самуел. Но това бе по-скоро предразсъдък, отколкото предпазна мярка, защото Самуел държеше на думата си. Освен това нима той не знаеше нямаше ли и други изходи в този замък, който сам бе построил?

През тези дълги нощи тя почти не спеше, а лежеше пред слабата светлина на нощната лампа, запалена, в случай че детето се почувства зле. Привечер на залез-слънце тя се взираше в тавана с магнетичен поглед, очаквайки, че той ще се срути на главата й и отведнъж ще прекъсне агонията на нейната душа.

Случваше й се в моменти на силни душевни вълнения да си представя буря, която щеше да връхлети върху кораба на Юлиус и да удави мъжа й, или поне да го изхвърли на остров, откъдето никога нямаше да се върне.

— Нека всички да загинем — казваше си тя. — Той в морето, аз в ада: но поне всичко да свърши.

След това тя падаше на колене пред разпятието и молеше Бог да й прости за тези ужасни мисли.

Това, от което най-много се страхуваше, бе завръщането на Юлиус. Минаха три месеца, откакто бе заминал. Можеше да се върне всеки момент. Когато тази мисъл идваше в съзнанието й, студена пот обливаше цялото й тяло, тя падаше на пода и понякога оставаше по цял час в несвяст.

Една сутрин дойката й донесе писмо.

Кристиане хвърли поглед на плика и извика. Писмото бе от Юлиус.

Цели два часа не посмя да го отвори. Но една мисъл я успокои: писмото беше от Ню Йорк. Значи Юлиус все още не бе на път към дома, защото в противен случай той нямаше да й пише.

Сякаш камък падна от сърцето й.

Но дори и тази радост беше ново терзание за нея.

„Ето докъде стигнах — каза си тя, — да се радвам, че Юлиус не се връща.“

Отвори писмото.

Юлиус действително пишеше, че му се налага да остане в Ню Йорк няколко седмици. Бил пристигнал в отлично здраве. Възторгът от посрещането му чувствително бе подобрил състоянието на болния му чичо Фриц. Въпреки всичко лекарите все още не смееха да дават надежда. Все пак той не можеше да лиши чичо си от своето присъствие, което за него бе като далечен знак от родината и от семейството му, тъй като това бе равносилно да го убие. Юлиус трябваше да отложи тази тежка раздяла. Нямаше да остане и минута повече от това, което изискваха човечността и признателността. Бе оставил душата си в Ландек и се чувстваше ужасно без Кристиане и Вилхелм. От писмото личеше, че се въздържаше да пише по този въпрос, за да не натъжава Кристиане: но все пак любовта и болката преливаха от всеки негов ред.