Александър Дюма - Адската дупка

— Нима това е възможно? — попита ръководителят. — И как го виждате да стане? Говорете.

Шепот на изненада и недоумение премина през тези невъзмутими и високомерни мъже.

— А! Ето, че сте изненадани! — продължи Самуел. — Не можете да си представите, че един ваш скромен съучастник, и то не от вашия ранг, ще бъде в състояние да извърши подобно чудо! Ако въпреки всичко го направя, ще ме счетете ли достоен да бъда издигнат до вашия ранг?

— Направи това, което казваш — отговори ръководителят, — и след това само ни кажи какво искаш.

— Ще запомните ли обещанието си?

— Кълна ти се. Но обясни ни това, което възнамеряваш да направиш. Какви са възможностите ти? Като Брут ли ще действаш? Да не си прибрал кинжала на Фредерик Стапс от кървавия му ешафод?

— За да се проваля ли? Или за да спечеля на подтисника славата, че над него бди провидението? Не, не господа! Аз няма да мина през тълпата, за да стигна до Наполеон и охраната му да ме разкъса на парчета, а добрият немски народ, когото искам да освободя, да ме награди, като се нахвърли върху мен. Наполеон ще умре, а аз ще живея. Ще го ударя оттук, без да слизам от тази планина, ей така, отвисоко и отдалеч като Юпитер.

— Какво искаш да кажеш? Изясни се.

— Още не е настъпил моментът. Вие знаете моята цел. Какво значение имат средствата?

— Шегувате ли се, господине? — строго попита ръководителят.

— Съвсем не — отговори Самуел. — Наистина всички вие сте високопоставени и силни личности, вън от всякакво подозрение, неспособни на престъпления. Но всеки би се съблазнил да спаси Наполеон. Защо тогава не и Бог? Ето защо, вслушвайки се в законите на най-елементарната предпазливост, искам да запазя плана в дълбините на мисълта си, докато стане невъзможно да ми се попречи.

— Защо тогава все пак ни казахте за него? — попита председателят.

— За да мога предварително да зная дали ще ми бъдете признателни. Вие можехте също както немските принцове и народът на Германия да станете спътници на слънцето и да предадете освободителя си. На второ място, за да ви предложа утре да се съберете отново, за да може при нужда да вземете решение. Слушайте: вече часът е два след полунощ. В този момент Наполеон излиза от Майанс и е на път за Вюртсбург. Утре сутринта в десет часа ще спре в Ашафенбург, за да закуси. Ашафенбург е само на няколко мили оттук. Тази нощ не се отдалечавайте, а утре сутринта в десет часа се съберете отново в тази зала. Тогава ще ви кажа какво съм направил. След това ще чакаме резултата.

— А как ще го разберем? — попита председателят.

— В два часа — отвърна Самуел — един наш пратеник, който пътува по поречието на река Некар, ще бъде тук и ще донесе новината, че онова, което вашето провидение не успя да свърши, го е сторил Самуел Гелб.

— Добре — каза председателят, — в десет часа ще бъдем тук и ще чакаме.

Същата тази нощ, на няколко крачки от събранието на седемте, Гретхен, която спеше в колибата си, внезапно чу силно чукане на вратата и викове отвън.

— Кой е? Вие ли сте, госпожо? — попита тя.

— Да — чу се гласът на Кристиане.

Гретхен изтича да отвори.

Кристиане влезе обезумяла. Беше се облякла набързо, косите й бяха разчорлени.

— Какво пак се е случило, госпожо? — попита Гретхен. — Защо сте напуснала стаята си и замъка по това време?

— Не зная — отвърна Кристиане с блуждаещ поглед. — А, да, почакай, спомням си. Избягах. Никой не ме видя. Представи си, барон Хермелинфелд е тук. Аз припаднах. След това започнаха болките. Първите болки на раждането, Гретхен! Гретхен, ще раждам.

— Какво! — извика Гретхен ужасена, но и радостна. — Но нали още е рано да раждате? О, да не би тогава това дете да е от господин Ебербах.

— Не, Гретхен, сигурна съм, че не е. О! Ако грешах, щях да заблудя и другите. Но не! Не е възможно да се лъже цял живот. Предпочитам да умра, Гретхен, Вилхелм умря… Юлиус пристига… аз припаднах… и всички тези нещастия ускориха последното… О! Как страдам! Искам да умра!

Тя изрече всичко това съвсем несвързано, като пое ръцете на Гретхен, която бе също толкова смутена.

— Какво да правим? — каза Гретхен. — Ще отида да доведа лекаря.

Тя пристъпи към вратата, но Кристиане изтича след нея и я хвана за ръцете.

— Ще останеш ли тук, нещастнице? Не съм избягала, за да живея, а за да умра, за да ме погълне земята или да се погубя в някоя пропаст. Ако умра, ще запазя обичта и уважението на моя Юлиус, дори той ще ме оплаче. Какво е животът? И дали наистина искам да живея? Това е тайната, която се опитвам да разгадая! Опитай се да разбереш това, което ти казвам. Не зная какво ми става, но струва ми се, че полудявам. И все пак тайната, на всяка цена пази тайната!