Александър Дюма - Адската дупка

За Трихтер времето минаваше с шеметна бързина. Слепоочията му лудо пулсираха. Чувстваше, че сърцето в гърдите му замира като потъващ кораб. Имаше желание да се откаже и от прошението, и от хляба на майка си.

Дори стигна дотам, че пожела императорът да се откаже от всичко, да сключи примирие с Русия и да се върне във Франция, без да влиза в този дворец.

Изведнъж се чу духовата музика, екнаха барабаните и на площада се появи Наполеон, посрещнат с гръм от приветствия.

Императорът бе на кон, а до него се движеше каретата на императрицата. Той поздравяваше тълпата.

А Трихтер изглеждаше все по-изплашен от приближаването на императора, който по-добре от Атлас носеше на плещите си света поне в главата си, ако не върху нея.

Като стигна до двореца на принца, Наполеон слезе от коня.

Принцът със цялата си свита стоеше гологлав на прага.

Той възторжено приветствува императора, който отговори с няколко благодарствени думи. След това императрицата слезе от каретата и императорската двойка се отправи да се изкачи по стълбите на двореца.

— Хайде! — каза един от войниците на Трихтер. — Сега е моментът, бързо.

Трихтер погледна Раумер с отчаян поглед.

— Молете се за мен! — каза му той.

Трескаво стисна ръката му и тръгна, залитайки, но този път не от виното.

— А, немски студент — каза Наполеон. — Обичам тези горди млади хора. Какво желаете, приятелю?

Трихтер искаше да отговори, но гласът му се задуши и не можа да каже дума.

Всичко, което успя, бе да подаде на славния император прошението, което държеше в дясната си ръка. Освен това, наложи му се да изхвърли шапката си, която държеше в лявата ръка, тъй като бе в състояние да държи две неща едновременно.

Императорът пое прошението и се усмихна.

— Съвземете се — каза той. — Говорите ли френски?

Трихтер направи огромно усилие.

— Майка ми… — промълви той. — Ваше величество… Вуйчо ми също… Той загина… Но аз… аз не съм французин.

Той усещаше, че казва точно обратното на това, което искаше да каже.

— Е, добре! — каза императорът. — След като говорите френски, влезте с мен и сам ще ми обясните това, което искате.

Гръмнаха барабаните, а императорът се изкачи по стълбите, като държеше в ръце прошението.

Трихтер вървеше зад него, объркан и смутен, смазан от толкова много слава, зашеметен от цялото това величие, облян от слънчевите лъчи.

Така той влезе в приемната зала.

Императорът прие благосклонно пратениците на крале и принцове. За всеки от тях имаше по една ласкава дума. На генерал Шварценберг, който представляваше Австрия, той говори за военните му заслуги, за които знаеше и които ценеше.

На барон Хермелинфелд, който бе дошъл да му представи почитта на пруския крал, каза, че науката е за благото на всички страни и че умове като неговия правят хората да се чувстват сънародници.

Когато чу за пратеника на великия херцог Сакс-Ваймар, той енергично отиде при него, отведе го настрани, проведе с него неколкоминутен разговор и на раздяла му каза:

— Господин Гьоте, вие сте велик човек.

Когато свърши прегледът, принцът покани императора да мине в трапезарията.

— Бихте ли съпроводил императрицата — каза Наполеон. — Аз ще дойда след малко. Трябва да се разпоредя за някои неща. А къде е моят студент?

Трихтер, който се бе посъвзел малко, докато вниманието на императора бе насочено другаде, почувствува, че проклетото вълнение отново го обзема. Заведоха го в един кабинет, където влязоха заедно с императора, неговият секретар и двама адютанти.

Наполеон седна пред една маса.

— Да видим сега, приятелю — каза той на Трихтер, — какво имате да ме питате?

— Ваше Величество, майка ми… тоест вуйчо ми… Да, Ваше Величество, беше смел войник на Ваше Величество… — опита се да отговори Трихтер, но гласът му секна.

— Съвземете се — каза императорът. — Къде е вашето прошение? А, ето го.

Подаде го на Трихтер.

— Хайде, след като не можете да говорите, прочетете го.

Трихтер взе прошението, разпечата го и го разгърна с разтреперани ръце.

Преди още да хвърли поглед върху него, той се олюля и пребледня.

— Но какво има? — попита императорът.

Трихтер се строполи безжизнен на пода.

Адютантите се спуснаха към него.

— Не се приближавайте, господа — извика императорът и стана. — Тук има нещо.

— Трябва ли да потърсим лекар? — попита един адютант.

— Не — каза императорът, загледан в Трихтер. — Повикайте барон Хермелинфелд. Но без да вдигате шум и без приказки, за да не стане скандал. Кажете му да дойде сам.