Александър Дюма - Адската дупка

Да го променям ли? И за какво? Колко време се изисква за една-единствена крачка напред и какво може да направи сам човек? Бих разбрал смисъла човек да бъде реформатор и просветител, ако отведнъж можеше да се промени бъдещето. Но между мечтите и действителността има огромна бездна. Защо поемам по този път, след като предварително зная, че никога няма да стигна до целта? Христофор Колумб щеше ли да се качи на кораба, ако знаеше, че ще умре на втория ден от пътуването си? Отвращавам се при мисълта, че бих оставил други да довършват моите дела. Искам да пренасям планини, независимо че могат да ме смажат, а не да ги троша на пясък, за да бъдат пренасяни с колички. Отказвам се да водя човечеството напред, като носач на големи натрошени камъни. Най-бързо, най-просто и с най-малко шум ще бъде, ако си прережа гърлото. Така правеха римляните и в това имаше величие. Да, ще си прережа гърлото.

Често пъти ме е осенявала мисълта за самоубийство. Естествената смърт, като необходимост и неизбежност, винаги ме отблъсква: животинско е да се отиде в гроба, тъй както вол отива в кланицата. Виж, да се напусне свободно и гордо живота, както човек си отива от скучна вечеринка, когато му е омръзнала, когато е уморен, когато вече не е гладен, това е достойно за един мъж.

Ето, и без това нищо не оставям след себе си, за нищо не съжалявам, нищо не ме задържа към живота? Хайде, драги, без да се бавиш и мислиш повече, и най-вече без да пишеш завещание, прережи си гърлото.“

И този странен мъж спокойно отиде в банята, взе един бръснач и започна да го точи.

Изведнъж от спалнята му долетя слаб плач.

Самуел Гелб спря изненадан.

Плачът се повтори.

— Какво означава това? — попита той.

Спусна се към леглото и рязко дръпна завесата.

На леглото му лежеше набързо повито бебе.

При вида на това бебе, сякаш паднало от небето, Самуел Гелб отстъпи изненадан.

— А! Какво е това? — каза си той. — Кой по дяволите е оставил това дете? Иначе е хубаво, доколкото може да се нарече хубава тази гримаса, в която все още няма човешка душа. Ах, момиче е. Странно!

За момент през ума му преминаха хиляди мисли.

— Дали това не бе някаква лоша шега на негов приятел? Дали не бе отчаяна постъпка на някоя майка? Ами ако детето е мое? Ако това е моето дете?

Той спря, потресен от тази мисъл.

— Не, това е невъзможно — каза той. — Ето, това дете е родено вчера или може би дори и днес. За Гретхен е много късно, за Кристиане много рано. А и ако беше така, щях да разбера, защото баронът нямаше да ме пощади. Колкото до останалите, изключено е да разбера и дори е излишно да гадая. То е все едно да търся игла в купа сено. Не, не аз съм бащата на това дете. Както и да е, все пак това момиченце е доста хубаво.

И понеже детето навярно беше гладно и плачеше, Самуел разтвори захар във вода и мляко, взе една малка лъжичка и започна да го храни.

„Самуел Гелб в ролята на дойка! — помисли си той. — Ако някой ме видеше, би умрял от смях!“

Той се изправи горд и сериозен, сякаш за да отвърне на някакво предизвикателство.

— А защо ли пък ще се смеят? Само глупаците ме гледат като някакво чудовище, защото съм свободен мъж, по-силен от оковите и стоя над предразсъдъците. Това не ще ми попречи и аз като свети Венсан да помогна на това малко, слабо, изоставено същество, и то, струва ми се, дори по-достойно от светеца, тъй като за разлика от него аз не претендирам за рая. Впрочем, въпреки че съм способен да върша и добро, известно е, че досега съм вършил повече злини. А и обратното можеше да е. Още веднъж обаче ще сторя зло, като изпратя това дете в сиропиталище.

Той остави внимателно детето на леглото и отиде да разпита служителите на хотела.

Никой не го бе търсил. Никого не бяха виждали да взема ключа и да се качва горе.

Самуел се върна в стаята си.

„Излишни въпроси! — помисли той. — Прислужникът, който е отключил стаята ми, сигурно е бил богато възнаграден или пък майката е поверила тази задача на някой много дързък и ловък човек. Нищо няма да науча. Дали пък не е детето на Лолоте? Аз я скарах с Трихтер, защото искаше да го откаже от пиенето. Може пък да е решила да остави детето си на мен. Или пък може някой студент да е решил да покаже уважението си към краля, подарявайки му отрочето си. Няма значение. Това, че едни деца се раждат, не означава, че други не трябват да умират. Точно обратното. Но както и да е, сега ще занеса това същество в сиропиталището и ще продължа делото, което то прекъсна.“