Александър Дюма - Адската дупка

— Ние също, господа, ще бъде разумно да се разпръснем.

Седемте излязоха, като оставиха Самуел безмълвен, сякаш поразен от гръм.

Половин час по-късно Самуел яздеше по пътя за Хайделберг.

Той се движеше спокойно, без да се крие и без да бърза, тъй както човек се прибира вкъщи.

Когато пристигна в хотела, намери пред вратата един стар прислужник, който го очакваше.

Той го погледна и позна един от хората, които служеха от двадесет и пет години при барон Хермелинфелд.

— Какво има, Тобиас? — попита той.

— Господин Самуел — каза прислужникът, — г-н барон Хермелинфелд ме изпрати спешно при вас. Не ви написа писмо, но ме натовари да повторя думите му, като каза, че вие ще ги разберете, и ми заповяда да ги забравя веднага след като ви ги предам.

— Говори — каза Самуел.

— Господин баронът ви казва следното: „Бях в Ашафенбург, зная всичко, мога всичко да докажа, държа ви в ръцете си и ако до дванадесет часа не сте напуснали Германия!…“ Ето с прости думи всичко, което господин баронът ме накара да науча наизуст и ме натовари да ви предам.

Тези думи, произнесени без ударение и като че ли несъзнателно, произведоха върху Самуел особено въздействие.

— Няма що, достатъчно е ясно. Хайде, Тобиас. Благодари на господин барона от мое име.

— Освен това господин баронът каза, ако нямате пари, да ви предам…

— Достатъчно, Тобиас — прекъсна го Самуел. — След като си такъв изпълнителен куриер, ще му кажеш, че на това място съм те прекъснал и не съм ти позволил да завършиш.

— Къде ще заминете, господине? Трябваше и това да попитам от името на г-н барона.

— Той ще научи това. Ще видя. Още не съм решил. Не казвам нито да, нито не.

— Значи съм си изпълнил поръчението, господине, и мога да тръгвам, нали?

— Приятен път, Тобиас.

Тобиас поздрави и тръгна.

Самуел се качи в стаята си.

Той седна на един стол, постави лактите си на масата и с две ръце закри лицето си.

Тази почти видима намеса на Бог в неговия замисъл го бе разтърсила.

„Какво да правя? — мислеше си той. — Докъде стигнах в своя живот? Нека му направя равносметка. И без това той не е много богат. Баронът ще ме предаде. В това не се съмнявам. Очевидно сега съдбата ми е в негови ръце. Похитителят на Гретхен можеше да държи в шах похитителя на майка ми, но убийството, опитът за атентат срещу кралската особа безусловно ме осъжда на най-тежкото наказание. Това, от една страна. От друга, вместо да се издигна в йерархията на Съюза на добродетелите, по-скоро изпаднах в немилост. Тези ограничени хора, които щяха да ми се възхищават, ако бях успял, сега ме пренебрегват. Разбрах това по прибързаното им тръгване и по презрителното им сбогуване. От тази гледна точка целта ми се отлага може би завинаги. Това се отнася до делата ми.

А какво казва сърцето ми? Никой не ме обича и аз не обичам никого. Изгубих дори това агънце Юлиус и това кученце Трихтер, които ми бяха най-верните приятели. Колкото до жените, преследвайки любовта, този човешки израз на безкрайното, стигнах до най-големите противоречия. Аз исках да изтръгна любовта от насилието и омразата, тъй както огънят избликва от сблъсъка на камъка и желязото. Напразни бяха всичките ми усилия и престъпления! О, колко изморен и отегчен се чувствам!

Да бягам ли? Нима аз, Самуел Гелб, съм принуден да бягам? И къде да отида? Най-сигурното ми убежище, най-доброто място за заточение би била самата бърлога на вълка: Париж. Париж, столицата на новия свят, един същински Рим на духа. Този град винаги ме е привличал. Той е достоен за мен театър! Flo каква роля ще изпълнявам аз? На учен ли? Ще ми поискат дипломите. Или на политик? Но там ще бъда чужденец. Ще трябва да започна отначало. А какво по-трудно и непоносимо от това да се започва, когато всичко е свършило?

Ами ако просто се предам? Това ще смути барона, а може би и императора. Кой знае дали Наполеон няма да ме помилва, за да се постави пред лицето на Германия в ролята на Титус или Август? Той не би могъл да осъди на смърт човек, който сам се е предал. Пък и почтеният барон би се почувствал доста виновен. Да, но ще ме удушат в затвора. А освен това дали аз самият бих поискал да ме помилват? Дали ще искам да живея от милостта на другите? Може би Наполеон ще ме осъди. Тогава ще има шумен процес и Европа ще види изправени лице в лице Наполеон и Самуел Гелб.

Прекрасна перспектива! Да забавлявам скудоумната тълпа? Към това ли се стремя? Това човечество, от което деветдесет и девет процента прекарва живота си в печелене на пари и мисли, че единствената цел на тази земя е да се трупат под тезгяхи в сандъци някакви си там монети от един определен метал, това човечество ме отвращава.