Александър Дюма - Адската дупка

— На всяка цена пази тайната — повтори Гретхен съвсем объркана.

Непоносимата физическа болка, прибавена към ужасните терзания, накрая победиха Кристиане. Тя легна в леглото на Гретхен. Остана там няколко минути, измъчвана от болки и халюцинации, но решена да скрие от всички своето нещастие и срам. Притискаше устни с носната си кърпа, за да заглуши виковете.

Гретхен ридаеше и се суетеше около нея, объркана, тревожна и отчаяна.

След кратко колебание Кристиане я извика.

— Гретхен, закълни ми се, че ще изпълниш това, което ти кажа.

— Кълна се, скъпа господарке.

— Каквото и да стане, на никого няма да разкриваш тайната ми: нито на барона, нито на Юлиус, нито дори и на чудовището.

— На никого.

— Ако детето оживее, ще го занесеш на Самуел, но така, че никой да не узнае, никой да не види, никой да не те заподозре.

— О, да! — радостно извика Гретхен и в гласа й прозвуча някаква закана. — Да върнем на дявола онова, което му принадлежи.

— Господи! Все пак това е моето дете, единственото ми дете! — промълви Кристиане, обхваната от нови пристъпи на болка. — О, навярно клетото създание е мъртво! О, господи, направете, така че също да умра! Гретхен, ако детето е мъртво, ще го погребеш сама през нощта, в гората. Заклеваш ли се?

— Кълна ти се.

— Мен също, Гретхен. Нека никой да не знае къде е моят гроб! О, Юлиус, сбогом! Обичах те… Ще умра, без да те видя отново!… Гретхен, пази тайната, на всяка цена пази тайната!

И тя припадна.

— Тайната, да, ще пазя тайната! — промълви Гретхен.

И несъзнателно тя продължи да повтаря тези думи:

— Тайната! На всяка цена! Тайната!

На следващата сутрин в град Ашафенбург цареше празнично и весело настроение.

Мъже, жени, деца, всички, дори и столетниците, бяха по улиците и в покрайнините на града. Пристигаше Наполеон. Историческата личност, която изпълваше въображението им, щеше да се появи пред тях. Всеки можеше да го сравни с представите, които си бе създал, за него.

Огромно вълнение раздвижваше цялото това море от хора, както приливът, който настъпваше при изгрева на звездите.

Хората бързаха. Всичко друго бе изоставено: и търговия, и грижи, и недовършената работа. Момчетата, хванали своите момичета под ръка, се възползваха от случая, за да си откраднат по някоя целувка, а момичетата сякаш чакаха само това, за да им я върнат стократно.

Един-единствен човек беше тъжен всред това всеобщо веселие.

Това беше нашият приятел Трихтер.

Мрачен и унил, той се разхождаше с един нов познат, когото току-що бе срещнал и който бе не друг, а самият пътник по река Некар.

— Но какво ви е? — попита го той.

— Скъпи мой Раумер — отвърна Трихтер, — чувствам се опиянен.

— От виното ли? — остроумно го попита пътникът, който по зачервения нос на Трихтер веднага бе познал, че е човек, който обича да си попийва.

— Пфу! — с отвращение каза Трихтер. — Вече петнадесет години, откакто виното не ме вълнува. Не че не съм пил тази сутрин. Напротив: предвиждайки вълнението, което в момента стяга гърлото ми, исках да развия малко въображението си: опитах да се напия. Напразно! Признавам ви с болка, че мога да се разболея, мога да умра от пиене, мога да се удавя в него, но, уви, не мога да се напивам. Ужасно е, нали?

— И за какъв дявол толкова искахте да се напиете днес? — попита Раумер.

— Защото трябва да предам едно прошение на Наполеон.

— Какво прошение?

— Едно прошение, което Самуел ми продиктува. Разбирате ли положението ми? Да се приближа до този голям човек, да го гледам в очите и да му отговарям, ако ме попита нещо. Трябва да разговарям с този велик император, пред когото дори и топовете снишават глас. Как бих могъл да запазя самообладание? Толкова съм развълнуван, приятелю. Ах, има моменти, когато не ме свърта на едно място!

— Хайде, вие малко преувеличавате — отвърна пътникът. — Да се предаде едно прошение, е дреболия. Искате ли да го направя вместо вас?

— Не — отговори Трихтер. — Самуел ме накара да се закълна, че ще го предам лично.

— Е, добре! Ще го предадете. Някой адютант ще го приеме. Императорът ще мине покрай вас и дори няма да ви погледне. Да не мислите, че ще започне да чете прошението ви?

— Сигурен съм — каза Трихтер. — Самуел събра точни и сигурни сведения. По целия път от Майанс дотук Наполеон лично е отварял прошенията и сам е диктувал отговорите още на същата вечер. Той държи онази Германия, която ще остави зад гърба си, да бъде благосклонна към него.