Александър Дюма - Адската дупка

— Госпожо, пуснаха му кръв.

— И така да е, никой тук не умее да пуска кръв. Какво умеят тогава? Освен това може би е вредно. Нужен е лекар. Ох, тези прислужници толкова се бавят.

И тя впиваше поглед в детето, чието дишане все повече се затрудняваше.

— Те тръгнаха едва преди десет минути, госпожо — каза една камериерка, — а да отиде човек до Некарщайнах и да се върне оттам в галоп са необходими поне два часа.

— Два часа! — извика Кристиане отчаяна. — Но това е цяла вечност. О, какво жестоко и глупаво нещо е разстоянието! А в Ландек няма лекар! Защо дойдохме да се погребем тук? Може би пасторът… Не, той не знае друго, освен да се моли. Е, и това е нещо. Все едно е. Пека някой отиде да му каже да се моли. Бързо, бягайте. Аз също, докато чакам лекаря, ще се опитам да се помоля.

Тя коленичи, прекръсти се и каза:

— Господи!

Тя стана изведнъж. Една мисъл я осени.

— Да — каза тя. — Гретхен! Тя познава тревите и растенията. Нека я потърсят. Не, тя няма се съгласи, трябва да ида аз. Вие останете да пазите детето ми.

И гологлава, без дори да се наметне, тя тичешком слезе по стълбите, прекоси дворовете, покатери се по скалите и за една минута се озова пред вратата на колибата.

— Гретхен! Гретхен! — извика тя.

Никакъв отговор.

— Ах, сега не е време да се правиш на дива и луда. Детето ми умира, чуваш ли? Това е по-важно от всичко. Гретхен, в името на твоята майка, детето ми умира, помощ!

Минута след това вратата се отвори и Гретхен се появи на прага мрачна и унила.

— Какво искате от мен? — попита тя.

— Гретхен — каза Кристиане, — моят беден, малък Вилхелм, знаеш го, нали? Ами той умира. Само ти можеш да го спасиш. Те твърдят, че е болен от круп. Знаеш ли какво е това? Имаш ли средство против това? Да, нали? Защото, ако нямаш лек за тази болест, за какво си учила свойствата на тревите?

Гретхен се усмихна горчиво.

— Тревите? Наистина за какво ми е било да ги изучавам? Вече не вярвам в тях. Всичките те са отровни.

— Ох, ела — каза Кристиане умолително.

— За какво? — отговори Гретхен, без да помръдне. — Казах ви, че растенията ме предадоха.

— Гретхен, моя добра Гретхен, възвърни разума си, верността си, смелостта си. В крайна сметка какво ще ти струва да опиташ?

— Е? — каза Гретхен. — Така да бъде. Ще взема растения, за които майка ми казваше, че са добри за болестите на децата. Но майка ми не беше права. Растенията могат да правят и друго, освен да спасяват децата. Те могат да погубват жените.

— Аз вярвам в растенията — каза Кристиане. — Бързо, вземи тези, за които говориш, и тичай в замъка. Побързай, скъпа моя. Аз се връщам при Вилхелм. Чакам те.

И тя тичешком се върна при люлката на детето.

Състоянието му като че ли се бе подобрило. Пулсът се бе успокоил.

— Спасен е — възкликна Кристиане, — значи не е било нищо. Не е имал круп. Благодаря ти, господи!

В този момент Гретхен влезе в стаята.

— Излишно е — каза Кристиане, — Вилхелм е излекуван.

— Не вярвам — каза Гретхен.

— Не вярваш ли? Защо?

— Като идвах насам, размислих — отговори Гретхен убедително. — Болестите, от които страдаме сега, не са естествени. Те идват от човек, който ни е сърдит и на двете. Те продължават точно толкова време, колкото той пожелае. Само той може да излекува болния.

Кристиане потрепера.

— Говориш за Самуел?

— Да — каза Гретхен, — ето, вижте сама.

Тя показа Вилхелм, чието лице отново започна да се гърчи, а гърлото му да свири. Кожата на детето беше грапава, суха и гореща. Малките му крайници се вдървиха.

— Тревите! Гретхен, тревите! — извика Кристиане, отново обхваната от отчаяние.

Гретхен поклати глава. Но за да удовлетвори майката, тя положи тревите върху вратлето и гърдите на детето.

— Да почакаме — каза тя. — Но повтарям ви, това няма с нищо да помогне.

Притаила дъх, Кристиане очакваше тревите да подействат.

Ужасните симптоми се повториха.

— Предупредих ви — каза Гретхен, клатейки глава. — Има само един човек, който може да го спаси.

— Права си! — извика Кристиане и изтича в съседната стая.

Гретхен проследи движенията на Кристиане, без да разбира какво става. Тя я видя как поставя пръста си на един бутон, който се намираше на една от дървените плоскости.

— Госпожо, какво правите?

— Викам го.

— Кого?

— Ами този, който може да спаси моето дете!

— Самуел Гелб? — промълви Гретхен.

— Какво! Да не мислиш, че ще оставя Вилхелм да умре?

— Него! Но вие не викате лекаря, вие викате палача, госпожо, вие призовавате дявола.