Александър Дюма - Адската дупка

Но нощта напредваше. Те бяха в стаята на Кристиане.

— Късно е — каза тя. — Имаш нужда от почивка, за да си подготвен за изморителните дни, които те очакват.

— Гониш ли ме? — попита Юлиус, като се усмихваше. — След като ще бъдем разделени толкова много дълги нощи, ти ме гониш?

— О, мой Юлиус! — извика Кристиане, като му запуши устата с целувка. — Обичам те!

Когато утрото навлезе крадешком в стаята на Кристиане, тя спеше дълбоко. Тежестта на толкова много вълнения се оказа по-силна от нея. Едната й ръка бе провисна-ла от леглото, другата беше свита към натежалото й чело. В цялата й стойка, в черните кръгове под очите й, в отпуснатостта на крехките й крайници се усещаше едно изтощение, което се дължеше на прекалено голямата й душевност. На моменти сенки прекосяваха челото й и нежното й лице се присвиваше като в лош сън.

Тя беше сама.

Изведнъж широко отвори очи, седна на леглото си и се огледа наоколо.

— Виж ти — каза тя. — Стори ми се, че Юлиус е тук. След това рязко скочи от леглото и изтича в стаята на Юлиус.

Стаята беше празна.

Тя позвъни. Дойде нейната камериерка.

— Мъжът ми! — извика тя. — Къде е мъжът ми?

— Замина, госпожо.

— Заминал! Без да ми каже сбогом! Хайде де!

— Той ми заръча да ви кажа, че е оставил писмо за вас.

— Къде?

— На камината, във вашата стая.

Кристиане изтича в стаята си.

На камината имаше две писма, едното от Юлиус, другото от барона.

Юлиус обясняваше, че е искал да спести на Кристиане тревогите на последното сбогуване. Страхувал се, че няма да има сили да замине, ако я види нажалена и разплакана като предната вечер. Препоръчваше й смелост: тя нямаше да бъде сама, детето й беше с нея. Самият той не се ли бе примирил, разделяйки се едновременно с жена си и сина си.

Кристиане бе прочела последната дума от писмото отдавна, но продължаваше да го гледа, неподвижна, втренчена, ужасена, без да плаче.

Камериерката взе малкия Вилхелм от люлката му и го постави в скута на неговата майка.

— А, ето те и теб — каза тя разсеяно.

И го върна на камериерката.

— А баща му, какво ми пише той?

Тя прочете писмото на барона:

„Мое скъпо момиче,

Прости ми, че отведох мъжа ти толкова внезапно. За какво да удължаваме сърцераздирателните сбогувания? Бъди спокойна за Юлиус. Ще го изпратя до Остенде и ще се разделя с него чак когато се качи на кораба. Веднага след като корабът отплува, ще се върна при теб. Така след три дни ще имаш новини от мъжа си. Заминавам, за да мога да ти донеса поне утеха. Въпреки всичко цяла нощ си задавах въпроса дали няма да е по-добре да остана с теб, за да те пазя от противните заплахи, за които знаеш. Но не бива нашите страхове да са преувеличени и да стигат до детинщини. Като вземеш през тези седемдесет и два часа всички мерки, на които може да те посъветва човешката предпазливост, не виждам от какво можеш да се страхуваш. Имай винаги някого до себе си, избягвай да излизаш от замъка, а през нощта нека въоръжени прислужници да спят в салона, в библиотеката и в стаята ти, където ще бъдете заключени с камериерката и Вилхелм. От какво би могла да се страхуваш?

След три дни ще бъда при теб. Работата ме принуждава да замина за Берлин: ще те отведа със себе си. Подготви се през тези три дни. Знаеш, че в покрайнините на Берлин имам една къща с градина, където нашият Вилхелм ще бъде на чист въздух, а моята Кристиане на сигурно място. И двамата ще останете с мен, докато Юлиус отсъства.

Значи ще се видим в четвъртък. Смелост и целуни мъжа си в лицето на Вилхелм.

Твой предан баща:

Това писмо подействува добре на Кристиане. Мисълта, че Юлиус има до себе си някой, който го придружава и който ще й донесе след три дни новини от него, малко я успокои. С Юлиус не бяха съвсем разделени, докато ги свързваше баронът.

Тя отиде при люлката, взе сина си и го целуна, като плачеше. Но изведнъж мрачна мисъл прекоси съзнанието й. Тя си спомни за предсказанието на цветята на Гретхен, когато бяха всред развалините.

— Да — прошепна тя. — Гретхен го беше казала. Връзката се прекратява почти веднага. Ние живеем и се обичаме и въпреки всичко сме разделени. А Гретхен беше добавила, че раздялата ще продължи дълги години и че ще живеем надалече един от друг, като чужди хора. О, боже мой! Предпазете ме от тези предразсъдъци.

Мисълта за Гретхен я наведе на мисълта за Самуел.

— О — извика ужасена тя. — Този, който иска да ме защити, си отиде, а този, който иска да ме погуби, остана.